Приятелка?
Не съвсем, но това беше близо до действителността. Не говорех много с никого. Не че хората не се опитваха – винаги има някой, който иска да приеме новото момиче. Аз съм дребничка, с руса коса и тъмни очи, които изглеждат нежни и учудени, докато не се ядосам.
– Ти си красиво, сладко домашно котенце – каза ми веднъж един учител, тихо, за да не чуе никой. Това се случи в Нешвил, през първата ми седмица в девети клас. Думите му и начинът, по който ме гледаше, докато ги изричаше, ме накараха да потреперя и проникнаха като отрова под кожата ми. Единственият начин да излея гнева си беше да плисна термос с горещо кафе върху клавиатурата на лаптопа му. Не ме хванаха, но оттогава страстно започнах да мразя несъответствието между онова, което виждах в огледалото, и начина, по който се чувствах.
С Елъри Финч обаче беше различно. Бях израснала в атмосфера, наситена с вълшебни приказки и лош късмет, който работеше точно като часовников механизъм, и не вярвах в случайността. С Финч наистина ни свързваше... нещо. Не можех да определя точно какво беше, но той имаше някакво значение. Може би беше връзката с Алтея или защото пътищата ни постоянно се кръстосваха като кънкьори, които се въртят във фигура осмица. Или пък отново исках да видя играта на светлината в очите му, вероятност, от която по кожата ми пробягваше жарка вълна.
Влязох в час и видях, че мястото на Одри е празно. Това беше странно, защото тя никога не бягаше от часовете по сценично майсторство, но аз приех загадъчното є отсъствие като дар небесен, какъвто си беше. Одри обичаше да открива слабите ти места и да бърка с пръст в тях. Например наблюдаваше мен и Финч, сякаш гледаше телевизионен сериал.
Предчувствието ми се оказа вярно: Тоби ни събра с Финч и ми намигна многозначително. Това ме изпълни с горещо като лава смущение – заради мен, но и заради него. Учителите, които обичат да сватосват учениците, бяха почти толкова жалки, колкото и учителите, които си позволяваха да закачат тийнейджърки с гланц на устните.
Престорих се, че търся нещо в раницата си, докато лицето ми се охлади, и после се приближих до мястото, където седеше Финч. Той ме гледаше и огъваше корицата на „Стъклената менажерия“.
– Здравей, Крю.
– Здравей, Финч – отвърнах.
– Ти ли искаш да четеш репликите на Лора или аз да ги чета?
Мразех Лора на Тенеси Уилямс. Тя ми напомняше твърде много на персонаж от вълшебна приказка. Не онези, които беше написала баба ми, защото доколкото знаех, женските персонажи в нейните приказки пиеха кръв. Не, Лора беше най-лошият вид красавица от приказките на братя Грим: самотна, мила, очакваща да я спаси някой кавалер. И на външен вид вероятно приличаше на мен.
– Ти чети репликите на Лора – отговорих бързо.
Следващите петнайсет минути четохме диалози. Финч беше много добър. Повечето от нас не полагаха усилия, а онези, които го правеха, преиграваха и говореха с неестествени сценични гласове, което се дължеше на училищния мит, че Тоби е търсач на актьорски таланти под прикритието на учител. Трябваше да видите как Одри печално се криви в ролята на Маги-Котката5.
Звънецът удари и Финч престорено протегна ръка за раздяла, сякаш пародираше собствения си жест. Бях забелязала, че това е черта на характера му: постоянна нотка на самоирония. Сякаш бързаше да се присмее на себе си, преди да го е направил някой друг. Когато постоянно си ново хлапе, ставаш антрополог по американските тийнейджъри, и вече бях виждала такива като него. Бях виждала всякакви.
Поколебах се, но после стиснах ръката му.
– Някой път трябва да се срещнем не случайно, а преднамерено – каза Финч и преди да продължи, изчака малко. – Извън училище. Не мислиш ли?
Дръпнах се назад. Главата ми се изпълни като аквариум с рибки с причини да откажа. Ела се нуждае от мен... Сигурно скоро ще напуснем града... Преследва ни лош късмет... Ела може и да мислеше, че злата съдба спи, но след снощи не вярвах в това.
Финч изглеждаше нервен. Гласът му трепереше – извивка, която придаваше допълнителна сричка на всяка последна дума, която изричаше. Приятелите му гледаха от вратата, кльощаво, длъгнесто момче, чието име така и не запомних, защото беше едно от малкото нормални имена в училище – Майк? Марк? – и Астрид, дългокосо момиче, което ме гледаше с дълбоко наранено изражение на лицето.
– Да – отвърнах. – Добре.
Финч се ухили и пристъпи няколко крачки заднишком, с ръце, пъхнати в джобовете. Обърна се, когато една от приятелките на Одри мина покрай мен, като се смееше по начин, който не оставяше съмнение, че е чула разговора ни. Не є обърнах внимание и дадох възможност на Финч да избяга. От смущението бавно и непохватно прибирах нещата си.