Това ли е всичко? Мисълта ми хрумна като стих от песен. Загадъчното нещо между нас, което растеше като живо, на пръв поглед не приличаше на нищо, но понякога заблестяваше в периферното ми зрение като радостна тайна. Беше ли само нещо глупаво като мимолетно увлечение? Ще пием кафе и Финч ще се опита да хване ръката ми?
Преговорих наум кратката ни история – аз бях груба, а той беше забавен при мълчаливите ни разходки по коридора. Мисълта, че Финч може да поиска нещо повече от мен, нещо, което не съм готова да дам, се обви около мен като потни пръсти.
Имаше обаче една история за Финч, която бях чула, след като разговаряхме за пръв път – слух, който винаги се носи в малки училищни общности като „Уайтчапъл“. Това беше първата причина да спра да се опитвам да го отпратя, а след това се насъбраха и други. Нещо за баща му и новата му съпруга. Нещо за майката на Финч и хапчета и вана в баня. Майка му била известна сред определен кръг, затова когато умряла, историята станала новина.
Това ме накара да се замисля как помръкваха очите на Финч, когато не се шегуваше или смееше, и как никой не се шегуваше и смееше толкова много, колкото него. И се зачудих дали не си приличаме малко. И двамата се държахме пред хората по най-добрия начин, за да оцелеем, докато криехме истинската си същност, която беше загадка дори за самите нас.
5. Главната героиня в „Котка върху горещ ламаринен покрив“ от Тенеси Уилямс (1955 г.) – Б. пр.
6.
След училище дълго стоях на тротоара и чаках Одри. Но не се появи нито тя, нито лимузината на Харолд. Проверих телефона си, написах половин съобщение и го изтрих. Колкото по-дълго стоях там, толкова по-мъчително вероятно ставаше Финч да излезе от сградата и да ме види. Желанието да избегна тази среща стана нетърпимо и аз тръгнах пеша.
Чух звука на мотора, преди да видя автомобила – разнебитено старо жълто такси, което бавно се движеше редом с мен. Грамадните брони му придаваха вид на кола за бягство от стар филм. На огледалото за обратно виждане беше окачено плюшено зарче.
Сърцето ми подскочи, но косата на шофьора беше черна, не рижава. Той беше момче, не много по-голямо от мен. Протегна ръка и смъкна стъклото на пасажерското място.
– Да ви закарам ли? – Той ме погледна под козирката на нещо, което можеше да бъде описано само като странно кепе.
Нюйоркските таксиметрови шофьори не говорят така. Те питат: „Къде отивате?“ с глас на робот и ако не харесат отговора ти, поклащат глава и отминават.
– Не – отвърнах. – Не е необходимо.
– Сигурна ли сте? – Кафявите му очи бяха лукави. – Мисля, че днес няма да дойдат да ви вземат.
Нещо в начина, по който той го изрече, задейства алармени звънци в съзнанието ми. Онази част, която те предупреждава да не минаваш по определена улица нощем или да се преместиш в друга мотриса на метрото, когато се качи някаква откачалка.
– Не чакам да ме вземат – излъгах.
– Тогава защо не вземете такси?
Вгледах се в шофьора, в продълговатото му, смугло лице и присмехулните очи и изведнъж ми се зави свят. Не го бях срещала, но го познавах. Не можех да си спомня защо или откъде. Той ми говореше така, сякаш също ме познаваше, и не за пръв път водехме този разговор.
Отстъпих крачка назад. Продължих да отстъпвам, а после се обърнах и хукнах по улицата. Раницата висеше в ръката ми и отскачаше в крака ми. Някаква възрастна жена с кожено палто и перлено червило се опита да ме погледне намръщено, но ботоксът не позволи лицето є да се смръщи злобно. Заобиколих група туристи, спрели да снимат огромен сладкиш, направен специално да прилича на Бисквитеното чудовище. Завих зад ъгъла и продължих да вървя, но покрай мен профуча двуетажен автобус, толкова близо, че отвя назад косата ми. Стомахът ми се сви. Едно момче от автобуса ми показа среден пръст. Още една секунда, и щях да бъда размазана като палачинка.
Изминах още една пряка с огъващи се колене. Чувствах се по същия начин, както когато преди много години един микробус закачи велосипеда ми и аз излетях от седалката и се приземих в редица паркирани коли. Ела хвърли цигарата си, скочи от падналия велосипед, разкрещя се с пълно гърло и хукна след микробуса. Разкървавена на три места, аз я гледах и се радвах, защото тя знаеше, че предпочитам възмездие, отколкото утеха.
Успях да си поема дъх, но устата ми беше пресъхнала. Спрях да си купя бутилка минерална вода от един павилион и прегледах набързо заглавията, докато продавачът ми връщаше рестото. Сенатор замесен в голям финансов скандал на фона на кампания... Полицията подозира връзка в серията убийства в северната част на щата...