Загорялата от слънцето ръка на продавача се стовари върху страницата.
– Който не купува, не може да чете.
Завъртях очи, взех минералната вода и се отправих към парка. Изведнъж изпитах отчаяно желание да се прибера вкъщи при Ела. Таксиметровият шофьор, автобусът, рижият мъж – трябваше да є разкажа всичко това. Трябваше да говоря с нея още вчера, без да губя време. Нетърпението ме накара да пробягам последната пряка до дома. Всичко, което трябваше да кажа на Ела, се разширяваше като хелий в гърдите ми.
Външната врата на сградата с апартамента на Харолд беше открехната, когато стигнах до нея, а портиерът не беше на мястото си зад бюрото. Тази комбинация ме накара да забавя крачка за момент. Това беше глупаво, защото има един милион камери, насочени към фоайето и тротоара отпред, и не можеш да използваш асансьора – частен, който води право в апартамента на Харолд, – без кухия ключ, който пъхаш под таблото с бутоните.
Кожата ми беше настръхнала и раздразнена. Имаше и още нещо: напрежението от чувството за лош късмет в действие, познато ми като мириса на кожата на Ела. Като пръсти, които минават по косъмчетата на ръката и ги изправят. Сякаш влизаш в стая, още изпълнена с присъствието на някого, който току-що е излязъл от нея.
Може би Ела вече събираше багажа ни. Представих си изпръскания є с боя куфар, разтворен върху високото легло на Харолд. Може би до вечерта щяхме да сме напуснали Ню Йорк и скоро всичко това – Одри, Харолд, Финч, „Соленото куче“ и сервирането на бишкоти и животът в апартамент, който миришеше на универсален магазин, – щеше да се смеси и избледнее като цветове, които посивяват върху палитра. Особеното чувство, когато отварям кафенето в шест сутринта, яденето на китайска храна за вкъщи в леглото в Бруклин и четенето на „Там Лин“ в парк „Проспект“ щяха да останат само спомен. Магистралата щеше да отнесе всичко друго.
Вратите на асансьора се отвориха в преддверието на апартамента на Харолд и аз слязох.
Първото, което ме порази, беше миризмата – на влажно и гнило, напомнящо на диви зверове и буйна растителност. Вонята пропълзя под кожата ми и накара сърцето ми да заблъска силно в гърдите.
– Хей, има ли някой?
Апартаментът беше потискащо тих. Тишината притисна тъпанчетата на ушите ми и погълна гласа ми като тъмна вода. Пристъпих бавно няколко крачки във вестибюла с боядисани в кремаво стени и безупречно чист мраморен под.
Но тази смрад. Откъде идваше? Извадих телефона си и позвъних на мама. Телефонът ме препрати направо на гласовата поща. Позвъних на Харолд – същото. След една минута, изпълнена с лоши предчувствия, потърсих Одри.
Изведнъж весела сладникава попмузика някъде навътре в апартамента наруши тишината. Телефонът на Одри! Но никога не бях виждала това момиче без телефон. И после си спомних, че не съм виждала Одри от сутринта. Умът ми прехвърли ужасяващи вероятности. Мъртва ли беше? От това ли беше миризмата? Беше ли ни последвал най-после лошият късмет до трийсет и петия етаж? Предишният страх се всели в крайниците ми.
Тръгнах предпазливо из апартамента, сякаш безшумното движение щеше да ме спаси, ако вътре имаше някого. В стаите витаеше зловеща атмосфера, че доскоро са били обитавани. Познавах това усещане от времето, когато къщата, в която бяхме отседнали, беше обрана. Крадецът беше взел всички книги от лавиците и ги бе заменил с храна от хладилника. Леглата бяха обсипани със сухи листа и огледалата бяха строшени. Нищо ценно не беше изчезнало, но на стената над леглото, където спяхме с Ела, беше заковано кожено палто, като мъртво животно, надупчено с нож за рязане на месо.
Домакинята все повтаряше какъв късмет е извадила, че нищо не е откраднато, с весел, престорен глас, на който никой не вярваше. Най-лошото беше, че не можех да престана да виждам къщата през очите на някого, който не би трябвало да бъде тук. Непрекъснато си представях какво изпитваш, когато се разхождаш в чужд дом, вкусвайки всички странни неща, които можеш да правиш там. Това ме беше накарало да огладнея. Тогава не се контролирах толкова много, колкото сега.
Тук обаче всичко беше на мястото си. Нямаше парчета размразено месо на лавиците за книги, нито кожено палто, разпънато на стената.
Само на кухненския плот имаше паднала винена чаша. Приближих се и видях червилото на Ела, размазано на ръба. В един ужасяващ, странно дълго продължил момент си помислих, че ще я намеря лежаща на пода, но там имаше само вино, което се беше насъбрало в локвичка. Кухнята беше чистото бяло сърце на невротично чистия дом на Харолд и разлятото вино изглеждаше като кръв.