Втурнах се към спалнята на мама и Харолд. Мразех да влизам там и да виждам високото старинно легло с очертанията на Ела върху него.
Отворих вратата, толкова сигурна какво ще открия в стаята, че едва след минута осъзнах, че леглото е празно. На нощното шкафче на Харолд старателно бяха подредени броеве на „Икономист“ и електронен четец „Киндъл“, претъпкан с научна фантастика, както знаех от навика си да ровя в чужди вещи. От страната на Ела имаше пуловер и панталон, явно приготвени като сутрешно домашно облекло. Наведох се и бързо погледнах под леглото. Нищо.
Стаята на Одри имаше такъв вид, сякаш тук се беше водило ожесточено сражение, но това беше нормално. Нямаше психопат, приклекнал пред шкафчето с бельото є, нито развален, недопит сок „Блу Принт“, който би обяснил вонята. Розовият є като дъвка телефон лежеше изоставен на леглото. На екрана примигваха съобщения и пропуснати обаждания. Кучко, къде си?
Запазих моята стая за накрая. Миризмата беше най-силна там, противна смесица на дива гора и гнило, която се вкопчи като мръсни пръсти в мозъка ми. Хвърлих се предпазливо на пода, готова да избягам през най-близкия прозорец, ако видя някого под леглото, но там имаше само ивица почистен с прахосмукачка килим. Вратата на дрешника ми беше отворена и, слава Богу, вътре нямаше нищо по-зловещо от светложълтата като иглика рокля на шаферка, с която бях на сватбата на Ела и Харолд.
И после го видях: плик, оставен върху възглавницата ми. Пристъпих бавно към него, докато видях какво е написано: Алиса Прозерпина – с разкривени букви на гърба. Нямаше адрес.
Стомахът ми се разкъса на парчета и се завъртя като калейдоскоп. Като насън видях, че ръката ми се протяга към плика и го вдига към носа ми. Евтино мастило и стара хартия. Стана ми горещо, но кожата на ръцете ми настръхна. Разкъсах плика.
Страницата вътре беше омекнала от употреба и надиплена. Изпитах остро чувство на дежа вю, докато я изваждах.
Беше заглавна страница, която бях виждала само веднъж преди години. Там в курсив беше напечатано: Трижди-Алиса. Около заглавието беше нарисуван фрактален орнамент, който напомняше на кристали лед. Страницата беше назъбена от едната страна – там, където беше откъсната от книгата.
7.
Стисках страницата толкова силно, че я скъсах. Накрая внимателно седнах на леглото.
„Трижди-Алиса“, приказката, която така и не дочетох. Звучеше като детска игра, като нещо загадъчно, което момичетата на пижамено парти казват в огледало, когато лампите са угасени. Преди години, когато за пръв и единствен път държах в ръцете си книгата на баба ми, се надявах, че съм кръстена на нейната Алиса и че тя има нещо общо с мен. Сега се помолих да не е така.
Устата ми беше пресъхнала като безводна пустиня. Рижият мъж сигурно беше идвал тук и бе оставил страницата. Той имаше екземпляр на книгата и беше дошъл един Бог знае откъде, за да ме намери.
Трябваше бързо да се махна от апартамента. Стените сякаш се приближаваха, извиваха се около мен и ме наблюдаваха. Пъхнах заглавната страница в раницата си и хукнах към асансьора.
Портиерът все още не беше във входното антре, затова не можех да го попитам дали е видял Ела да излиза. Той винаги ме гледаше така, сякаш съм дошла да донеса пица и не съм си тръгнала, затова вероятно нямаше да го попитам, дори да беше там.
Започнах да обикалям из фоайето, поглеждайки към улицата. Ела не отговори на нито едно от следващите ми три позвънявания. Проклех се, че нямам номерата на някои хора, които може да са с нея – може би колежките є от кетъринга, въпреки че вече не поддържаха връзка, – и още веднъж се опитах и не успях да се свържа с Харолд.
Когато бях малка, бях обсебена от мисълта, че мама може да замине и да не ме вземе със себе си. Страхът стана толкова силен, че не можех да спя. Закопчавах се с предпазния колан на предната седалка на колата ни, за да не ме забрави, ако є хрумне да замине през нощта. Сега изпитах внезапно желание да се убедя, че колата ни все още е в гаража на Харолд.
Той не беше дал на Ела ключ за асансьора до гаража – вероятно се тревожеше, че тя внезапно ще напусне града, както се тревожех аз навремето, – но портиерът имаше резервен ключ. Наведох се зад бюрото му с надеждата да го намеря.
Голямата връзка ключове беше до кутия недоизядена порция суши. Озърнах се, очаквайки да го видя да се връща с пръчици за хранене в ръката, но фоайето остана безлюдно. Притиснах ключовете до гърдите си, за да не дрънчат, и отидох на пръсти до асансьора за гаража.
Преди да го видя за пръв път, очаквах, че гаражът на Харолд е от бял мрамор и шарени плочки на пода. Помещението обаче беше като всеки друг гараж, който бях виждала: отекващ бетон и лека миризма на отходни газове. Видях нашата кола през отворените врати на асансьора, сгушена между мерцедеса и беемвето. Някакво лайняно богаташко хлапе беше нарисувало среден пръст на мръсното задно стъкло.