Гледах достатъчно дълго, за да се уверя, че колата наистина е там. Сенките в ъглите на гаража се изостриха и усетих вкуса на прах и желязо – вкусът на лошия късмет. Качих се в асансьора и натиснах бутона за партера, докато вратите се затвориха.
Наближаваше пет, когато излязох на тротоара. Както във всяка хубава ранна вечер Ню Йорк представяше любимата си пиеса, играейки ролята на самия себе си. В такива вечери те караше да забравиш купчините боклуци, сандвичите за двайсет долара и онзи момент, в който някакъв тип показа пениса си във влакчето на метрото. Линията на хоризонта е гравирана в златисто, в лицето те удря мирис на захаросани орехи пекан и някой, който прилича на Леонардо ди Каприо, мърмори нещо в айфона си, прегърбил рамене. Евтин номер, но винаги сработваше.
Тази вечер обаче очарованието є не ми въздейства, защото в кръвта ми кипеше адреналин, а мозъкът ми продължаваше да се опитва да надникне в един нов странен свят, в който не можех да си представя как ще живея. Свят, от който майка ми току-що беше изчезнала. Държах се като луда. Не беше изминал дори един час. Но пликът в стаята ми и страхът, свил се в стомаха ми, ми казваха, че съм права да се паникьосвам.
Заглавната страница. Предупреждение ли беше? Покана? Ключ? Онзи, който я беше оставил, е бил в стаята ми. Ръката му се беше задържала за момент над възглавницата ми, преди да пусне плика.
Може би ме дразнеше: виждам те и заключените врати и ключовете за асансьора не могат да ми попречат да вляза. Но ако беше ключ към загадката – и в приказката имаше нещо, намек или послание, – трябваше да я прочета. Къде можех да намеря „Приказки от Пущинаците“? Сетих се само за едно място.
Не взех такси, а тичах осем преки, защото исках да изхвърля част от тревожната енергия от крайниците си. Знаех къде живее Елъри Финч, защото баща му беше Джонатан Ейбрамс-Финч, и по-богат и от бог, и следователно живееше в сграда, пред която нашата изглеждаше като приют за бездомници и за която бяха писали два пъти в секцията за стил на живот в „Ню Йорк Таймс“. Не че имах навика да чета за живота на богаташите, но Одри го правеше и всяко споменаване за господин Ейбрамс-Финч я вдъхновяваше да се оплаква на висок глас, че несметните богатства винаги се прахосват за скучни момчета.
Неговият портиер много приличаше на нашия, но беше по-стар. Той намръщено изкриви устни под разкошните си сиви мустаци, когато ме видя.
– Идвам при Елъри Финч – рекох.
Портиерът присви очи и с втренчи в мен.
– Кой?
Въздъхнах.
– Елъри Джан, хм, нещо си Ейбрамс-Финч?
Мъжът също въздъхна, сякаш бях издържала тест, на който беше сигурен, че ще се проваля.
– За кого да предам?
– Алиса Крю. Почакайте... Алиса Прозерпина. Кажете му Алиса Прозерпина.
Портиерът вдигна слушалката на допотопен телефон с шайба и натисна бутон, за да избере линия. А след това, кълна се, заговори с превзет британски акцент. Извини се за моето пристигане и съществуване и мустаците му увиснаха от разочарование, когато човекът от другия край на линията се съгласи да слезе да ме вземе.
Не откъсвах очи от асансьора в стил ар деко, който беше толкова красив, че ми се искаше да го нарежа на гривни. Часът по сценично майсторство беше минал сякаш преди цяла вечност, но сега отново завладяваше мислите ми. Въпросът на Финч. Моят отговор. Изпитах странна смесица от трепетно вълнение и срам. Как ли ще възприеме появата ми тук?
Постарах се да придам на лицето си безпристрастно изражение, но когато вратите на асансьора се отвориха, зрението ми се замъгли от сълзи. Познатото лице на Финч изглеждаше като спасителен остров за давещ се плувец.
Очите му се отвориха широко и той тръгна към мен, може би за да ме прегърне. Вледених очите си и пристъпих странично към асансьора, преди Финч да успее да стигне до мен.
– Благодаря, че... Хм. Може ли да се кача?
– Да – отговори той. – Разбира се, че може, Алиса.
Забелязах, че Финч обича да изрича имена. Малкото или фамилното, или и двете заедно. Може би в реалния живот това означаваше дружелюбност, но в една вълшебна приказка имената са опасни. Питах се дали затова Алтея е сменила името си с нещо екзотично. Потьомкиново село, разкошна фасада, зад която никой няма да иска да надникне.