Мама взе нож за отваряне на писма от слонова кост от масата до нея – бяхме се уредили да се грижим за дома на богати хора, които се хвалеха с убитите от тях слонове. С треперещи пръсти разкъса плика по средата. Лакът є за нокти беше толкова яркочервен, че изглеждаше така, сякаш се е порязала.
Изтръска писмото и на светлината видях черните букви на текста през обратната страна.
Майка ми издаде звук, който не бях чувала от нея – стенание, от което дъхът ми секна. Тя вдигна листа толкова близо до лицето си, че хартията оцвети кожата є в бледозелено. Устните є се движеха безмълвно, докато го четеше отново и отново. После смачка писмото и го хвърли в боклука.
Пушенето в този дом беше забранено – разкошен апартамент в Горен Уест Сайд в Ню Йорк, в който миришеше на скъп френски сапун и мокри йоркширски териери. Но въпреки това Ела извади цигара и я запали със старинна кварцова запалка. Всмукна дима, сякаш беше млечен шейк, и забарабани с пръсти по тежкия зелен камък, който носеше на шията си.
– Майка ми е мъртва – каза тя, докато издишваше дима, и после се закашля.
Новината ме порази като дълбочинна бомба, от чийто епицентър някъде дълбоко в мен се разпространиха вълни на болка. Новината не би трябвало да ми причини болка, защото беше минало много време, откакто прекарвах часовете си, мечтаейки за Алтея.
Ела приклекна пред мен и сложи ръце на коленете ми. Очите є блестяха, но бяха сухи.
– Това не е... прости ми, но това не е лошо. Не е. Може да промени нещата за нас... Може да... – Гласът є потрепери и секна, преди да довърши изречението. Сложи глава на коленете ми и изхлипа веднъж – странен, безутешен звук, който принадлежеше на друго място, с тъмни пътища и мирис на сухи листа, напълно неуместен в тази ярко осветена стая в средата на шумен, оживен град.
Целунах косата є, която миришеше на кафе от крайпътна закусвалня и на дима, който се виеше от цигарата є. Ела си пое дъх на пресекулки, а после вдигна глава и ме погледна.
– Знаеш ли какво означава това за нас?
Втренчих се в нея и после огледах стаята, в която седяхме – богато обзаведена, задушна и съвършено чужда.
– Почакай. Искаш да кажеш, че получаваме „Лешниковата гора“?
Имението на баба ми. Бях го виждала само на снимки. Имах чувството, че това е място, което си спомням от някакво друго, въображаемо детство. Там, където някога яздих коне и ходих на летен лагер. Блян, в който се изгубвах, когато се нуждаех от почивка от безкрайния цикъл на магистрали, нови училища и миризмата на непознати къщи. Вглъбявах се в далечния му свят на фонтани и живи плетове, коктейли и басейн, който блести толкова ярко, че трябва да присвиеш очи.
Кокалестата ръка на майка ми се уви около китката ми и ме изтръгна от колоритните ливади на „Лешниковата гора“.
– Боже, не! Никога. Означава, че сме свободни.
– Свободни от какво? – попитах глупаво, но тя не отговори. Стана, хвърли недопушената цигара в боклука, точно върху писмото, изправи рамене и целеустремено излезе от стаята, сякаш имаше някаква спешна работа.
Излях студено кафе върху пламналата хартия в боклука и извадих мокрото писмо. Части от него бяха изпепелени, но аз пригладих влажния остатък върху коленете си. Шрифтът, с който беше напечатано писмото, изглеждаше старинен, като на стара телеграма.
Изобщо писмото не изглеждаше ново. Дори миришеше на нещо залежало, изпратено от миналото. Представих си как някой го печата на стара пишеща машина „Селектрик“, като онази на картичката с Франсоаз Саган, която окачвах над леглото си във всяка къща, където отсядахме. Вдъхнах уханието му на пепел и парфюм и прочетох остатъка от написаното: Изпращаме нашите съболезнования и Елате възможно най-бързо.
И още една тъмнокафява дума в морето от обгорена хартия: Алиса. Моето име. Не можах да прочета нищо преди и след него и не го видях на друго място. Пуснах мокрото, изцапано писмо в боклука.
1. Римска богиня на природата и плодородието – Б. пр.
2.
До самотната смърт на Алтея Прозерпина (родена Ана Паркс) в огромното имение, което беше кръстила „Лешниковата гора“, моят живот с мама беше поредица от лош късмет. Премествахме се най-малко два пъти в годината и понякога повече, но злата участ винаги ни намираше.
В Провидънс, където мама работеше като арт терапевт в дом за стари хора, целият първи етаж на къщата, която бяхме наели, се наводни, докато спяхме в една ясна августовска нощ, когато не валеше дъжд. През прозореца на караваната ни в Такома се вмъкна дива котка, която опика нещата ни и изяде последното парче на тортата за рождения ми ден.