Примигах, за да прогоня приказните паяжини. Това не беше книга, а реалният живот. Трябваше да се стегна. Вратите на асансьора се затвориха и ни запечатаха в малка, разкошна кабинка. До стената имаше ниска пейка в стил Луи ХV, а над главите ни беше окачен кристален полилей. Полилей. В асансьор. Финч ме хвана, че го гледам, и се засмя.
– Мащехата ми твърдо вярва, че „шампанското, диетите и грозните диаманти никога не са достатъчно“. Това е пословица, нали? Ако не е била, тогава тя я е измислила. – Финч отново изглеждаше нервен. Видях го въпреки самосъжалението и страха си и това ме накара да се почувствам малко по-добре, че съм дошла при него.
Както и фактът, че той не попита веднага защо замърсявам с присъствието си шикозния му ретроасансьор. Бях се появявала без предупреждение много пъти в живота си – с мама, лицето є, разтегнато в изкуствена усмивка, и куфарите ни, невинно пъхнати между краката ни – и знаех как изглежда, когато някой иска да не си идвал. Елъри Финч определено не желаеше да не съм идвала.
Апартаментът на Харолд беше най-хубавият, който бях виждала до онзи момент, но жилището на Елъри беше нещо съвсем различно. Приличаше на извънградско имение от дебела английска книга, в която се разказваше за сезона на лов на фазани и привилегии. Човек едва ли не очакваше да види господин Дарси6 да се мръщи в ъгъла с недоволен вид.
– Вкъщи няма никого освен икономката – каза Финч. – Мащехата ми е на фитнес или нещо такова, а татко вечно отсъства. Не е лесно да управляваш сам империя от фабрики с ниско заплащане и лоши условия на труд.
Стреснах се от последните му думи, но той дори не се озърна наоколо, за да види дали не го е чул някой, когато ги изрече. Последвах го по килима, покрай подбрани с вкус мебели, които биха накарали Харолд да се разреве от завист. Финч сигурно беше свикнал да показва жилището им на гостите, защото ме заведе направо при гледката. Беше дезориентиращо да гледаш през високите прозорци и да виждаш не мъгливи, дъждовни тресавища, а как над Сентрал Парк се спуска ранна вечер. Това ме накара да забравя грубите думи, които Финч току-що беше казал за баща си.
Той ме погледна и се усмихна. Нервността му се беше завърнала.
– И така. Ти си тук.
– Тук съм.
– Да... ме видиш. Не случайно, а преднамерено.
О, Боже! Финч повтаряше думите, които беше казал, когато ме покани на среща.
– Не! Не, аз само...
– Шегувам се. Извинявай, знам, че не ме бива в това, но не мога да се спра навреме.
Той явно зачака да заговоря и изведнъж изпитах желание да забавя нещата. Държах телефона си с включен на максимална сила звук, но имах чувството, че оскверненият с нахлуване апартамент на Харолд е много далеч. Докато не се обадеше Ела, нямаше къде да отида. И колкото по-бързо получех онова, което исках от Финч, толкова по-скоро щях да остана сама.
– Може ли чаша вода? – изтърсих.
В очите му се изписа любопитство, а след това погледът му омекна и възвърна обичайното си спокойно и доброжелателно изражение.
– Разбира се. Гладна ли си?
– Да – отговорих, въпреки че това не беше съвсем вярно. – Умирам от глад.
Финч ме заведе в кухнята. Икономката Ана приличаше на пенсионирано момиче на Джеймс Бонд и говореше като действащ злодей от филм с Джеймс Бонд. Тя беше на шейсет и се суетеше около Финч, докато ни правеше мънички, поръсени с пудра захар палачинки, поднесени с червен конфитюр.
Не разговаряхме много. Чуваше се само приятното цвърчене на маслото и гласът на Ана, която говореше за нещо незначително, докато разбиваше тестото. Когато ръцете ни се изцапаха с конфитюр и станаха лепкави, тя донесе малки панички с вода за измиване на пръстите на масата, която вече беше отрупана малко повечко, отколкото за бърза закуска след училище. Към седем вечерта икономката беше почистила безупречно нас и кухнята. Целуна Финч по челото, грабна голямата си чанта като на Мери Попинс и излезе.
Останахме сами в апартамента, пълен със скъпа техника и разкошни мебели.
– И така – рекох. – Вероятно се чудиш защо съм дошла.
– Тогава не е само за палачинки. Всъщност се чудех повече за името, което си казала на портиера. Прозерпина.
– Да. Ами, надявам се, че ще можеш да ми помогнеш за нещо.
Гласът ми потрепери и Финч забеляза това, но не каза нищо.
– Трябва да прочета книгата на баба ми и се надявам, че я имаш.
Финч присви очи. Изглеждаше леко разочарован.
– Почакай. Не си ли я чела?
– Не. Търсих я, но е трудно да я намеря.
– Да, вярно е, трудно се намира. Аз я получих само заради... ами, благодарение на възможностите на моето семейство. Книгата беше единственото нещо, което поисках от татко за Ханука7. Мисля, че той специално изпрати един стажант в Гърция да я купи.