Очите ми се насълзиха от облекчение.
– Тогава я имаш?
– Имах я. Откраднаха я.
Всичките мънички палачинки се превърнаха в киселина в стомаха ми.
– Какво? От дома ти?
– Не. От ръцете ми. Имам приятел, който притежава антикварна книжарница и не беше виждал екземпляр на „Приказки от Пущинаците“. Не съм идиот, знам, че книгата е ценна и скъпа, затова взех такси, а не метрото, за да отида там.
„Освен това си твърде богат, за да се возиш с метрото“ – помислих си, но не го казах.
– Бях увил книгата в пакет от специален найлон и щом влязох в книжарницата, дори не оставих приятеля си сам с нея. Той е добро старо момче. Запознахме се, когато бях във фазата си да събирам първи издания, но някои неща не ги изпускаш от поглед. Тай надяна памучни ръкавици и прелистваше страниците като във филм с Индиана Джоунс. Дори демон би се уплашил от тишината, когато колекционер разглежда книга. И после вратата на книжарницата рязко се отвори и вътре дотича някакво момче. Беше осем-деветгодишно, малко. Грабнах книгата за всеки случай. Не мислех, че хлапето ще я вземе или изобщо има представа каква е. Дребното гаднярче обаче дотича до мен, пръсна нещо в очите ми – не лютив спрей, а нещо като почистващ препарат – и грабна книгата. Бях толкова изненадан, че не я бях хванал здраво. Хукнах след него, но вече беше късно. Момчето се качи в такси, което го чакаше, и избяга.
Ококорих се от почуда.
– Глупости.
– За съжаление е вярно.
– Защо ще иска точно тази книга? Какво изобщо ще прави малко хлапе в антикварна книжарница?
– Предполагам, че някой му е платил да я открадне. Известно време се чудих дали не е моят човек от книжарницата, но той ми е приятел. Мисълта беше параноична. След това ми хрумна, че някой може да е следил имейлите ни за книгата. Може би беше следил конкретно имейли, в които се споменава „Приказки от Пущинаците“.
– Това по-малко параноично ли е?
– Права си. В своя защита ще кажа, че всъщност не го вярвам. Но... тази книга. Много книги отдавна не се печатат, но все още можеш да ги намериш. „Приказки от Пущинаците“ би трябвало да е в библиотеките, в читални за редки книги или в „иБей“, но я няма. Или някой си е поставил за задача да събере целия тираж, или... – Финч повдигна рамене многозначително. – Или има нещо друго. Не можеш да намериш дори сканирани приказките в интернет.
Той беше прав. Би трябвало да има повече екземпляри. Някой трябва да препечата приказките, да ги сканира и да ги включи в сайт за фенове. Но нямаше такова нещо.
Всъщност нямаше почти нищо. Бях на четиринайсет, когато намерих част от книгата в интернет, откъс от едната приказка.
Тогава живеехме в Айова Сити и интересът ми към Алтея беше най-голямата ми и единствена тайна. Четири години проверявах в книжарници за употребявани книги и търсех следи от нея в интернет; четири години мразех книгите, които Ела се опитваше да ме накара да прочета, и страстно поглъщах вълшебни приказки. Първо класическия пантеон, след това и други. Все по-странни и мрачни. Приказки от целия свят. И винаги се чудех колко близо ме довеждаха до Алтея.
Но именно в Айова тайната ми ме доведе до предателство: там започнах да общувам с почитатели на Алтея.
Почитатели беше дума, която Ела изплюваше като костилка на череша. И в това имаше логика: онези, с които се бях запознала – учителката ми по английски в шести клас, или абсолютно откачената аспирантка, която ни причака в един ъгъл на супермаркета „Феъруей“ по време на първото ни пребиваване в Ню Йорк; или биографът на Алтея, който преследваше Ела и се опитваше да се добере до нея чрез мен, между другото, най-лошият ход, който би могъл да предприеме – всичките тези хора ми се струваха карикатурни психари, обединени от лош дъх и липса на истински свой живот.
В интернет беше различно. Там се запознах с фенове, които мислеха като мен: хора, които бяха прочели книгата и много я харесваха, или които не можеха да я намерят, но харесваха Алтея като личност. Идеята за Алтея, като опашка на комета проблесна точно преди да угасне. Стоях до късно със сухи очи и гладна, потънала дълбоко в заешката дупка на интернет, а Ела работеше в бар на пешеходната зона. Всяка вечер тя се прибираше вкъщи, вмирисана на евтина бира и газ за запалки на барбекю, и аз затварях лаптопа, преструвайки се, че ми е скучно.
Ела ми вярваше, защото не се лъжехме една друга. Освен когато го правехме.
Спомените ми за Айова са безинтересни и тъжни като самия щат: сива пролет, унили домове, канали, отрупани с боклуци, захвърлени от момичета лъскави ластици и ленти за коса и веднъж дори розови хавлиени шорти. Една нощ обаче се открояваше от другите, защото тогава прескачах от уебсайт на уебсайт, от блог на блог и накрая се озовах в сайта „ДивиънтАрт“, където имаше откъси от приказки на Алтея, красиво оформени, като осветени страници от Светото писание.