Прокарах пръсти по пикселите им. Бяха прекрасни и включваха повече от текстовете на Алтея, отколкото успях да видя в онзи ден на чуждия таван. Сърцето ми заблъска като лудо, когато щракнах с компютърната мишка, за да увелича дълга страница от „Морската изба“.
Започнах да чета. Главата ми беше малко замаяна от гадното ябълково вино, което тогавашното гадже на Ела беше направил с пресата в задния си двор. Беше тъжно и неприлично да пия сама и приказката ми беше като компания – все едно за хиляден път протягах ръце към Алтея и най-после чувствах, че и тя протяга ръце към мен.
Приказката започваше с млада невеста, която изминава дълъг път до къщата на съпруга си, и когато пристига там, вижда, че прозорците светят, но къщата е безлюдна. Бях прочела няколко параграфа – за невестата, пътуването, разкошния изоставен дом, – когато се включи светлината на камерата на лаптопа ми.
Втренчих се в ябълковозеленото око и после затворих лаптопа.
В къщата беше тихо. В ушите ми закънтя тънък предупредителен звън. Погледнах тъмните прозорци, почувствах, че някой ме наблюдава в гръб, и страхът ме прикова на мястото ми.
Открехнах лаптопа само колкото да пъхна палеца си над камерата и после го отворих докрай. Зелената светлина беше угаснала, търсачката беше затворена и историята ми в интернет беше изтрита. Втурнах се към кухнята, откъснах парче черно тиксо, залепих го на камерата, дръпнах всички завеси, легнах в леглото със запалена лампа и зачаках Ела да се прибере вкъщи.
Дотогава бях достатъчно голяма, за да знам, че Алтея не ме гледа, но започнах да се чудя дали не ме наблюдава някой друг.
Майка ми не попита за черното тиксо, но седмица по-късно заспах пред отворена страница в интернет с дискусия на фенове за използването на нумерологията от Алтея, и се събудих от рязкото поемане на дъх на Ела. Опушената є черна коса докосна лицето ми, когато тя се наведе над мен и затвори с юмрук лаптопа.
– Какви ги вършиш, мамка му, Алиса!
Ела не ми говореше така. С такъв тон можеше да се обърне към пияни студенти първокурсници, които искат още питиета в бара, където работеше, и гаджета, които изпускаха нервите си, когато им кажеше, че заминаваме. Или на хазяи с навика да се отбиват твърде често и винаги когато тя или аз бяхме по хавлия, след като се бяхме изкъпали.
„Не си ми казвала, че не може“ – беше първата глупост, която ми дойде на ума да кажа. Само че не беше необходимо да ми забранява. Аз и без това знаех, че това е табу. То се изразяваше във всичко, което Ела премълчаваше, в потрепването на раменете є и навеждането на главата є като боксьор, когато хората се опитваха да говорят за Алтея.
В онзи момент я мразех, затова казах нещо по-лошо.
– Защо сме сами? – Този въпрос ме измъчваше от години. Не мислех, че ще се осмеля да го задам, докато не го направих. – Защо сме сами, след като не сме длъжни да живеем така?
Ела изумено отвори уста и бавно седна, сякаш костите я боляха. И после, за пръв и последен път през живота ми, тя постъпи жестоко с мен.
– Мислиш, че тя иска да е твоя баба ли? – изрече майка ми с глас, който не приличаше на нейния. – Гледаш голямата є къща в онова списание, за което мислиш, че не знам, и се надяваш да те покани да отидеш да живееш с нея? – Ела поклати глава. – Никакъв шанс. Алтея не те иска. Затова престани да се измъчваш какво би могло да бъде. В този живот съществуваме само ти – тя посочи мен и после заби пръст в гърдите си – и аз. Разбираш ли?
Имах чувството, че ме е съблякла гола. В онзи момент ме напусна дори надигащата се вълна на гняв. След една дълга и напрегната минута Ела протегна ръце към мен, вече плачейки, но аз се изплъзнах от пръстите є и побягнах към банята.
Държах се драматично и глупаво. Направих си легло от хавлии във ваната, за да поставя бариера между нас. До сутринта обаче реших, че майка ми е права, и че достатъчно дълго съм държала вратата отворена за един съвършено непознат човек.
– Ще престана. – Това беше всичко, което казах на Ела. Тя не каза обещай ми или как мога да ти вярвам, или нещо подобно. Ела трябваше да ми повярва и този път не лъжех. Отказах се от Алтея като от наркотик и не я допуснах да се завърне до деня, в който похитителят ми се появи в кафенето с нейната книга в ръце.