– Алиса?
Стреснах се и погледнах Финч.
– Извинявай. Какво каза?
– Попитах дали си чувала какво се е случило с филма, който направиха по книгата.
– Знам само каквото пишеше в статията във „Венити Феър“. Тайнствени изчезвания, това е всичко.
– А знаеш ли, че режисьорът е умрял скоро след като са заснели филма?
– Финч, ти знаеш повече от мен. Така че, разказвай.
Той явно се смути.
– Съжалявам, развълнувах се от темата и се увлякох. Добре. И така, режисьорът загинал в автомобилна катастрофа някъде през седемдесетте години. Нещата му били продадени на търг, включително оригиналната лента на филма по „Приказки от Пущинаците“. Купила я богата колекционерка, която я показвала само на частни прожекции. После, преди да умре, тя дарила лентата на Американския филмов институт, но така и не я намерили.
– Какво искаш да кажеш?
– Че не са намерили лентата. Изгубила се или е била унищожена, или все още събира прах в някоя частна колекция, но никой няма представа къде е. Това е един от изчезналите филми от онова десетилетие.
– Да се върнем на книгата – рекох. – Направи ли фотокопия? Снима ли страниците?
– Помислих за това, разбира се, но някак не ми се стори правилно да ги споделям с други. Би било нещо като насилие.
– Насилие над кого? Над Алтея?
– Над приказките – отговори Финч. – Има нещо като... договор между хората, които са ги прочели. Или намираш книгата и я заслужаваш, или ако не успееш, значи не я заслужаваш.
Лицето му беше толкова сериозно и благородно, че изпитах желание да го зашлевя.
– Има и трети вариант – богатият ти баща ти е купил книгата и получаваш всичко даром.
Думите ми го ядосаха – видях как се вкопчва в ръба на масата. Финч обаче се засмя и спокойно продължи:
– Виж, загубата на книгата беше една от най-тъжните раздели, която съм преживявал. Поне прочетох един милион пъти приказките, докато все още беше в мен.
– Тогава ги помниш?
– Разбира се. След като откраднаха книгата, се прибрах право у дома и записах заглавията им, за да не ги забравя. Коя те интересува?
– „Трижди-Алиса“ – отговорих машинално. – Какво означава това? За какво се разказва?
– Да, тази е една от най-страшните – отговори той и се намръщи. – Почакай, майка ти не те ли е кръстила на тази приказка?
Очите ми се стрелнаха към телефона ми, който безмълвен лежеше с екрана нагоре на масата. Ела не се обаждаше, нито пък някой друг.
– Не мислех така, но сега не съм толкова сигурна.
Финч изведнъж придоби срамежлив вид.
– Може ли да ти покажа нещо? Искам да ти го покажа от известно време, само че...
– Само че аз се държах като задник, когато ти се опитваше да заговориш за Алтея?
Той се усмихна, но не го отрече.
– Искаш ли да го видиш сега? За нея е.
– Да. Определено.
– Добре. Горе е, в стаята ми.
Качихме се по спираловидно стълбище на третия етаж, който беше единствено за Елъри. Килимът беше син като Гровер от телевизионния сериал „Улица „Сезам“ и много мек и всичко ухаеше по-хубаво, отколкото мислех, че може да мирише една момчешка стая. По-скоро беше момчешки апартамент. Първата стая беше билярдна зала и домашен киносалон, украсен с осветени емблеми на различни марки бира. Бях готова да се обзаложа на един милион долара, че идеята е била на някой дизайнер за вътрешно обзавеждане, не на Финч. Стил за „юноши от висши училища“.
– Моля те, не обръщай внимание на този храм на Свети Будвайзер – каза той и ме забута към отсрещната врата.
В следващата стая личеше присъствието на Елъри Финч. Кабинет с висок таван, меко осветление от скрити източници и редица широки прозорци на едната стена. В средата имаше красиво голямо писалище, отрупано с книги, лаптоп и лампа със зелен абажур, която сякаш беше взета от старинна билярдна зала. Нямаше други мебели и стаята щеше да прилича на монашеска килия, ако трите стени без прозорци не бяха отрупани с книги.
– Не всичките са мои – каза Финч. – По-рано тази стая се използваше за показна библиотека с тежки справочници с кожени корици, купени на едро от разпродажби. Но аз от години се отървавам от тях и ги заменям с истински ценни книги.
Изпитах желание да го изблъскам навън, да заключа вратата и да живея в тази стая един месец.
– Показна библиотека? – успях да кажа. – Колко странно.
– Знам. Правят го богати хора, които искат да придадат на дома си интелектуален вид, но не обичат да четат. Боже опази, баща ми да разгърне някоя шибана книга. – Финч млъкна и допря пръсти до устните си. – Повечето са алманаси, стари регистри и други такива, но тук-там има и по нещо ценно. Точно такова нещо искам да ти покажа.