В отсрещната страна на стаята имаше врата, която беше открехната. Обзалагах се, че води към спалнята на Финч и останах разочарована, че няма да я видя. „Сигурно ще има ретро плакат на групата „Моят кървав Свети Валентин“, неоправено легло и старинна пишеща машина „Ъндъруд“ – помислих си. – Какво толкова би имало за гледане?“
Финч внимателно извади една книга от мястото є на лавицата. Зелената є корица накара сърцето ми да подскочи. Книгата обаче беше по-голяма и по-дебела от „Приказки от Пущинаците“ и кожата беше пресована, с декоративни пукнатини. Финч внимателно я сложи на писалището.
На корицата с богато украсени завъртулки бяха изписани думите „Моята холивудска история“.
– Погледни този кретен – каза той и отгърна на заглавната страница. Там имаше черно-бяла снимка на тип, който приличаше на Рудолф Валентино, с високо изправена четинеста коса. На лицето му имаше повече грим, отколкото на Одри на купон в ретростил. – Венсан Кале – продължи Финч. – Френски актьор. През четирийсетте години е участвал в няколко американски филма. Играл е лошото гадже на Мирна Лой8 и това е страхотно. Той пише ужасно, дори смешно, но аз си падам по филмова история, затова прелистих книгата му. – Той разгърна книгата на снимките в средата. – Това е горкият стар Венсан, който е застанал доста близо до Анита Екберг9 на някакъв купон... О, тук се вижда мрежичката на перуката за темето му... Но виж това.
Наведох се над книгата. Венсан, вече по-възрастен, със самодоволното му ухилване, седеше до маса в ресторант. Изглеждаше сервилен и в неестествено помпозна поза. От едната му страна имаше русокоса сладурана с огромни изкуствени мигли и гърди, която се усмихваше на обектива. От другата му страна седеше мъж с накъдрена коса и телосложение на боксьор, много по-млад от Венсан. От очите му сякаш излизаха стрелки като в комикс, отправени към бюста на блондинката. А до него, сякаш пренесена от съвсем друга снимка, седеше баба ми.
Погледнах надписа: Отляво надясно: неизвестна жена, Кале, Теди Шарп, Алтея Прозерпина. 1971 г.
Тогава баба ми е била на двайсет и осем и книгата є е била издадена преди една година. Вгледах се в лицето є. Неуловима красота от този вид, който съдържа в себе си тайна, така че искаш да го гледаш отново и отново, опитвайки се да я разбереш. Характерната є извита вежда, малкият белег на устната є, сякаш като дете беше падала с ролкови кънки. Беше с шарена блуза без ръкави и късата є коса беше небрежно разрошена. Над челото є падаха черни кичури. Пръстът на дясната є ръка разсеяно докосваше брадичката є. На показалеца си носеше същия пръстен с оникс като онзи на авторската є снимка, а на безименния є имаше още един пръстен – с увита на кълбо метална змия.
– Прилича на теб – каза Финч.
Не намирах никаква прилика. Ако аз бях домашно котенце, то баба ми беше рис, готвещ се за скок.
– Моят белег е на брадичката, не на устната – рекох и докоснах белезникавата бразда, която бях получила по време на един особено неприятен сблъсък с лошия късмет.
– Знаеш какво имам предвид. Мисля, че в очите. Изглеждаш така, сякаш в главата ти се въртят един милион мисли, но не ги изказваш на глас.
Мразех неизпросени комплименти, ако, разбира се, това беше комплимент, затова продължих да гледам Алтея.
– В тази книга пише ли нещо за нея?
– Нищо. Всъщност открих за съществуването є чрез снимката. Прочетох цялата част за седемдесетте години с надеждата, че тя ще се появи някъде. – Финч замислено потърка брадичката си с длан. – Лицето є привлече вниманието ми. Тя изглеждаше като човек, за когото би трябвало да знам. И името. Много необичайно име. Накрая я потърсих в „Гугъл“ и така научих за книгата є. Не можах да я намеря никъде, нито дори препечатки на приказките є, само стари статии. И не много дълги, с изключение на онази във „Венити Феър“. Странно, но се вманиачих, че трябва да прочета книгата, предимно защото беше невъзможно да я намеря.
– Хубава ли е?
– Книгата ли? – Той се замисли за момент. – Хубава не е точната дума. Пренася те в много странно измерение. Току-що бях преживял някои семейни обстоятелства и бях разстроен, когато попадна в ръцете ми. И се оказа, че точно това ми е нужно. Книгата създава определено състояние на съзнанието... – Финч млъкна, присви очи и ме погледна. – Само не ми се смей. Например така въздействат любовните песни, когато се влюбваш. Само че създава мрачно настроение, защото тогава бях в такова състояние. В приказките има много мрак. Не помня колко мрак имаше в тях и колко в душата ми, но така или иначе ми харесаха. И наистина съжалявам, че не мога да ги прочета още веднъж.