– Аз също.
Финч сигурно долови тревогата в гласа ми, защото тонът му се промени и стана по-сериозен:
– Защо сега? Ти не изглеждаше... Струваше ми се, че не искаш особено много да говориш за баба си. Какво се промени?
Отворих уста и ме притисна ужасяващото смущение на всичко това: рижият мъж, вонята, безлюдният апартамент на Харолд.
– Днес се върнах вкъщи след училище – започнах.
Финч чакаше мълчаливо. Гледахме се един друг на меката светлина на лампата. Кафявите му очи гледаха открито и прямо.
– Прибрах се вкъщи и някой беше влизал там – някак беше проникнал там. Имаше странна миризма. Разбрах, че е имало някой.
– Миризма? Каква? Това ли беше всичко?
– Не. Неканеният гост беше оставил нещо за мен. На леглото ми.
Финч трепна, когато изрекох думата легло.
– О, Боже. Какво беше?
Извадих плика и разгърнах заглавната страница на масата. Финч застана неподвижно, а след това протегна ръка към нея и я докосна почтително, сякаш беше реликва.
– Не може да бъде – прошепна той.
– И майка ми. – Нещо в мен не искаше да изрека на глас тези думи, сякаш можеше да се сбъднат. – Тя не е вкъщи. Не мога да се свържа с нея. Не мога да се свържа с никого. Не знам какво да правя. И се случват разни странни неща, които ще прозвучат глупаво, ако се опитам да ги обясня...
Финч беше приковал поглед в страницата. Имаше такъв вид, сякаш искаше да я помирише и да я пробва на вкус.
– Финч?
Той вдигна глава и ме погледна. Видях промяната, когато се превръщаше от фанатизиран почитател обратно в приятел.
– Почакай, почакай. – Финч нежно хвана ръката ми. Той не беше много по-висок от мен и очите ни бяха почти на едно ниво. – Някой е влязъл с взлом в апартамента ти и е оставил нещо много рядко и зловещо в стаята ти, и сега ти не можеш да се свържеш с майка си. Ами ако сега тя е в полицията и дава показания? Съжалявам, че ти се е случило това, но не мисля, че трябва да се паникьосваш. Хрумна ли ти да се обадиш на баба си? За всеки случай?
Издърпах рязко ръката си.
– Не мога да є се обадя. Тя е мъртва.
Финч се стресна.
– Какво? Не. Щях да знам.
– Защо би трябвало да знаеш?
– Защото има нещо, наречено интернет, и баба ти е известна. Или поне е била. Там има некролози на всички. Не може да е мъртва.
Гърдите ми пламнаха.
– Не започвай да ми доказваш точно сега, че мъртвата ми баба не е умряла, Финч. Това е една от най-лошите теми за спор на света.
– По дяволите. Права си. Беше глупаво да го кажа. Това е много, много странно. – Той се втренчи в мен за минута, сякаш пресмяташе нещо. – Добре. С майка ти всичко е наред. Сигурен съм, че има обяснение.
– Не си.
– Ами, където и да са те, ти не трябва да се връщаш сама в жилището ви. Хайде да отидем заедно. Може би те вече са се върнали. Или пък аз ще видя нещо, което ти си пропуснала да забележиш.
Под маската му на загриженост прозираше изгарящо любопитство. Жажда. Обещанието ми пред Ела ме държеше настрана от почитателите на Алтея, колкото и малко да бяха, но това не означаваше, че те стояха настрана от мен.
– Забрави – рекох и станах. Отблъснах се тромаво от масата и нарамих раницата си.
– Какво има?
– Не разговарям с фенове.
Мислех, че леденият ми тон ще го уплаши или ще го ядоса и той ще ми каже: „Майната ти, само се опитвам да помогна“, но Финч изглеждаше озадачен.
– Защо?
Отворих уста и после я затворих. Ако говоренето с фен беше предателство, тогава предателството вече беше извършено. Твърде късно беше за отстъпление.
– Не знам – отвърнах накрая.
– Тогава защо не го превъзмогнеш и да се опитаме заедно да разберем какво става? Не мисля, че има друг, при когото да отидеш с тази история. – Финч го изрече кротко и спокойно, но аз пак почувствах срам.
– Не е вярно. Мога да отида при моята приятелка Лана. – Вероятно можех, но Лана живееше с две други студентки скулптурки и още половин група еврейски музиканти в тесен апартамент в квартал Гоуанъс. И да я наричам моя приятелка беше пресилено.
– Но ти не отиде при Лана – възрази Финч. – Дойде при мен.
В този момент се запитах кога за последен път бях гледала толкова дълго в очите някого. Някой друг освен Ела. Много исках да не се нуждая от Финч, но при мисълта да се върна сама в големия град, ме изпълни хладно отчаяние. За мен апартаментът на Харолд беше чуждоземен пейзаж и през него бе преминало нещо, което не принадлежеше на този свят. Не можех да остана сама с това чувство.
Мразех да се нуждая от нещо и от някого, когато нямах абсолютно нищо, което да предложа в замяна. Някои биха си помислили, че човек с моето детство би трябвало да е свикнал с това.