– Добре – отстъпих и веднага изпитах облекчение. – Съжалявам, че всичко това се случва по средата на учебната седмица.
Финч ме погледна така, сякаш бях изръсила някаква колосална глупост – и дори наистина да беше така, пак беше обидно, – а после хукна към вратата на спалнята си. Вмъкна се бързо вътре, сякаш не искаше да видя стаята, и в мен се появиха нови предположения какво крие там. Мацки по бикини върху ферарита, купища навити на топки къси чорапи?
Или, почакай. Това беше лошото момче от тийнейджърска комедия, не богаташко хлапе от Ню Йорк с цитат от Кърт Вонегът, татуиран на рамото.
Трябваше да призная, че харесвах татуировката на Финч.
Няколко минути по-късно той излезе – със синьо яке с дръпнат догоре цип и протрита кожена чанта, която познах от училище, преметната на рамото.
– Готова ли си?
Искаше ми се Финч да не говореше толкова възторжено и му го казах.
– Говоря възторжено?
– Да. – Преброих до три, докато вдишвах спокойствието и издишвах гнева, както ме караше да правя Ела, откакто счупих палка в главата на едно момиче в детската градина. Помогна донякъде.
– Това не е развлечение, чу ли? Не става дума за Алтея Прозерпина. Майка ми е изчезнала.
– О! – Той наведе глава. – Нямах намерение да изразявам възторг. Радвам се, че отивам някъде с теб.
Сериозно ли говориш, исках да го попитам, но някакъв инстинкт за самосъхранение ме накара да се въздържа. Владеех се.
Отидохме в сградата с апартамента на Харолд. Портиерът все още не беше там.
– Има и още нещо. Не съм виждала портиера от сутринта. Странно, нали?
– Определено странно – измърмори Финч. Очите му се стрелкаха из фоайето. Откакто влязохме в сградата, той вървеше пред мен с едната си ръка протегната назад, сякаш някой щеше да започне да изстрелва стрели по нас.
– Може ли да ме пуснеш отпред? Трябва да отключа асансьора.
Финч глуповато се дръпна назад и аз използвах ключа за асансьора. Не можах да не отбележа, че асансьорът на Харолд беше като тоалетна в бензиностанция в сравнение с този на Финч.
Пътувахме в напрегнато мълчание. Вратите се отвориха и тялото ми се напрегна. Бях готова да се разпищя или да ахна, или да видя мама. Устата ми вече образуваше думите, които щях да є изкрещя, защото ме е разтревожила. Във входното антре обаче нямаше никого.
– Боже, каква миризма – прошепна Финч.
И после видях нещо, от което дъхът ми секна. Куфарчето на Харолд, сложено на масичката в антрето.
Изведнъж почувствах главозамайващо облекчение, съчетано със смазващо неудобство, че съм накарала Финч да дойде тук.
– Хей – извиках. – Мамо? Харолд?
Тишина. И после се чуха бързи, приближаващи се стъпки. Харолд се появи зад ъгъла. Гладко избръснатото му лице беше зачервено. И през ум не ми беше минавало, че ще бъда толкова щастлива да го видя.
– Харолд! Къде е ма...
Думите замряха в гърлото ми. Харолд държеше пистолет, толкова типичен и подобен на всички пистолети във филмите, че приличаше на детска играчка, и го беше насочил право към гърдите ми. Финч издаде задавен гърлен звук, сграбчи ме грубо и ме отмести зад себе си.
– Харолд! Какво правиш, по дяволите? – хлъцнах. – Това съм аз!
– Знам коя си – отговори той. Гласът му беше писклив, а устните му бяха стиснати толкова силно, че кожата около тях се беше стегнала и побеляла. Долових миризмата му – одеколон и противна пот.
Сърцето ми се задъхваше и превърташе напразно като счупен мотор.
– Харолд. Харолд, къде е мама?
– Гледаш ме така, сякаш аз съм чудовището – каза той.
– Какво? – Устата ми беше толкова пресъхнала, че чувах как езикът ми трака в нея.
– Истина ли беше всичко това? Ела... тя наистина ли... – Харолд издаде задавен, стържеш звук.
Всичкият ми лош късмет, който имах, беше съсредоточен в една черна дупка – дулото на пистолета.
– Моля те – рекох. – Моля те. Какво є направи? Къде е тя?
– Какво съм є направил? Направих всичко, за да бъде щастлива, а ти се държиш с мен така, сякаш мястото ми не е в собствения ми дом, сякаш не съм достоен да я докосвам. – Пистолетът клюмна, сякаш ръката му беше съхнещо стебло.
„Не си достоен“, помислих си. Пистолетът все още беше на нивото на ханша му. Ако гръмнеше, щеше да ме улучи в коленете.
– А сега това – продължи Харолд. – Сега ти внесе това в живота ми. Дъщеря ми можеше да бъде убита.
– Убита? – Спомних си телефона на Одри, изоставен на леглото. – Ранени ли са? Ела и Одри?
– Трябва ли да ти вярвам, че ти пука? – Харолд тръгна към мен и ме хвана грубо за рамото. Пистолетът все още висеше в другата му ръка. Вцепених се. Той не ме беше докосвал, откакто се прегърнахме на сватбата, за да зарадваме Ела. Усетих, че Финч се напрегна, докато Харолд ме гледаше гневно с тъжните си сини пиратски очи. Той ме разтърси, сякаш бях нещо, което проверяваше дали тече.