– Одри каза, че ги отвлекли Пущинаците. Какво означава това, по дяволите?
Финч поклати глава, сякаш се извиняваше.
– Нямам представа.
В това време улицата пред апартамента на Харолд се преобрази. Вечерните светлини угаснаха. Останаха само движещи се сенки, миризма на стар пушек и изнервящото шумолене на полуголи дървета. Завладя ме страх и заплаши да ме удави. Възпрях го с движение, надигащ се гняв и вълшебната мисъл: „Ако онази светлина стане зелена, докато преброя до три, мама ще се появи зад ъгъла.“ Светлината стана зелена, но Ела не се появи.
Финч също се изправи и тръгна, като вървеше на известно разстояние от мен.
– Ами ако... – започна той и млъкна, чакайки да попитам.
– Казвай.
– Няма да ти хареса.
– В момента нищо не може да ми хареса. Казвай. – Хубаво беше да разговаряме. Това ме свързваше с реалността, оказвах се тук и сега, под светлината на тази улична лампа, с Финч, вместо да препускам в някаква безумна черна галактика, където търся и не намирам похитителите на мама.
– Ами ако под Пущинаците е имала предвид „Приказки от Пущинаците“?
– Говори смислено, Финч. Моля те.
– Пущинаците. Мястото, с което са свързани приказките. Действието във всичките се развива на едно и също място.
Той беше превключил на режим „учен“ и това помогна. Стягането в гърдите ми отслабна.
– Действието във всички приказки се развива на едно и също място. Имало едно време някъде си.
– Не и в тези на Алтея. Има теория...
Изпъшках. Бях прекарала достатъчно време във форуми, където смесица от фенове и фолклористи разменяха идеи за книгата на Алтея. Човек би си помислил, че светът в приказките є е твърде мрачен, за да има последователи в интернет, но вероятно половината от привлекателността на приказките є се дължеше именно на тази мрачност.
– О, Боже мой. Ти си почитател фанатик. Знаеш теориите?
Това разклати оптимизма му.
– Да, почитател фанатик съм – троснато отвърна той – и се оказва, че в момента ти е необходимо точно това. Искаш ли да чуеш теорията или не?
Изненадах се от реакцията му, но приятно. Кимнах му да продължи.
– И така, има теория – Финч наблегна на думата – за изчезването на Алтея през шейсетте години. Предполага се, че тя е странствала някъде и е събирала сюжетите, както Алън Ломакс е събирал американски фолклорни песни. Смята се, че Пущинаците е кодово название на някакви изолирани територии някъде на север.
Бях чувала тази теория. Звучеше достоверно и вероятно затова ме дразнеше толкова много.
– Може би Одри говореше за тези Пущинаци – настоя Финч. – Може би Алтея е откраднала историята от някого, който се е ядосал и иска заслугата, иска да го признаят, и...
– И сега, четирийсет години по-късно преследва семейството є? – прекъснах го. – Някой див норвежки пастир най-после се е добрал до Ню Йорк, за да отмъсти?
В съзнанието ми пробягна лицето на рижия мъж. Трябваше да кажа на Финч за него, но продължавах да мисля за последната част от цитата на писателя Нелсън Олгрен: „Никога не спи с жена, чиито проблеми са по-лоши от твоите.“ Бях много далеч от преспиване с Финч, но моите тревоги се превръщаха в негови. Не исках да го натоварвам повече.
Той повдигна рамене.
– Това е само теория. Сигурно означава нещо. Оставили са страница от книгата, за Бога. Може би е тайно послание.
– Виж, трябва да ми разкажеш за „Трижди-Алиса“, в случай че там има нещо. Някакъв ключ какво трябва да направя.
– Добре. Но хайде да отидем някъде, където ще бъдем сами. – Финч видя изражението ми и сковано се усмихна. – Сами, в смисъл, че баща ми и мащехата ми няма да ни чуят. Единият от тях вече би трябвало да се е прибрал вкъщи.
Отидохме в закусвалнята на Седемдесет и девета улица, място, където дори купа супа с кнедли струва дванайсет долара. Именно това поръча Финч, плюс клубен сандвич с допълнително кисели краставички като гарнитура. Аз си взех палачинки със сироп от боровинки, защото това ядох в крайпътната закусвалня с рижия мъж. Те обаче бързо изстинаха в чинията ми и не можах да събудя никакви потиснати спомени.
Държах телефона си на масата между нас и сърцето ми се свиваше всеки път, когато погледнех безмълвния му черен екран. Целият свят се съсредоточаваше в отсъствието на майка ми, като светлина, която рикошира в нещо твърде тъмно, за да бъде осветено. Съзрях отражението си в лъжицата за супа, която сервитьорката остави на масата. Очите ми представляваха черни дупки, пълни със страх.
Финч изяде една кисела краставичка, сложи друга на ръба на чинията ми, разряза последната на четири и пъхна резенчетата в сандвича си.