Опитахме се да изкараме цяла учебна година в къща за гости в Лос Анджелис, която Ела нае от една сериозна хипарка с доверителен фонд, но след четири месеца съпругът на жената започна да страда от симптоми на хронична умора. С мама се преместихме в главната къща, за да помагаме с домашната работа, но таванът в голямата спалня се срути и докато вървеше насън, хипарката падна в плувния басейн и едва не се удави. Без да чакаме смъртни случаи, отново тръгнахме на път.
Докато пътувахме, аз зорко наблюдавах колите зад нас, сякаш лошият късмет можеше да приеме човешка форма и да ни проследи с миниван. Лошият късмет обаче беше по-коварен. Не можеш да го надхитриш. Можеш само да бягаш, когато те е взел на прицел.
След смъртта на Алтея, ние престанахме да се местим от едно място на друго. Ела ме изненада с ключ за апартамент в Бруклин и скоро се нанесохме там с жалкия си запас от вещи. Минаха седми-
ци и после месеци. Останах нащрек, както винаги, но куфарите ни си оставаха под леглото. Светлината в апартамента беше във всички цветове на метал – ослепително платинена сутрин, злато следобед и бронз от уличните лампи нощем. Часове наред се любувах на играта на светлината – как се промъква, пълзи по стените и се променя. Този свят принадлежеше на мен.
Но все още виждах навсякъде сянката на лошия късмет. Веднъж жена, която ме следеше в книжарница за употребявани книги, прошепна нещо неприлично в ухото ми, измъкна телефона от джоба ми и избяга. Уличните лампи угасваха над главата ми една след друга, докато вървях по улицата през нощта. Цяла седмица подред попадах в един вагон на метрото с един и същи странстващ музикант с китара, който всеки път със зловещ тенор запяваше „Попитайте Алиса“2.
– Пфу – презрително изсумтя Ела, когато є казах. – Това не е лош късмет, това е Ню Йорк.
Тя се беше променила след смъртта на майка си. Пушеше по-малко и беше напълняла. Купи си няколко тениски, които не бяха черни.
И след това една вечер се прибрахме в апартамента, и видяхме, че стъклата на прозорците са напукани като блестящи звезди. Ела стисна устни и ме погледна. Приготвих се да чуя, че заминаваме незабавно, но тя поклати глава.
– Ню Йорк. – Гласът є беше твърд и категоричен. – Няма вече лош късмет за нас, Алиса. Чуваш ли? Край, приключи.
Затова постъпих в държавно училище. Окачих коледни лампички около гипсовата лавица над леглото си и си намерих работа в кафене, което ставаше бар след залез слънце. Ела започна да говори по въпроси, които преди това не повдигахме – да пребоядисаме стените, да си купим нов диван, да кандидатствам в колеж.
Именно това ни донесе неприятности – мечтата на Ела за нормален живот за мен, живот със стабилно бъдеще. Защото ако си прекарал целия си живот в бягане, как се научаваш да стоиш на едно място? Как намираш правилния начин да превърнеш сламената си къщичка в тухлена?
Майка ми го направи по начина, който бяхме виждали във филмите, всичките онези стари черно-бели фестивали на лъжата по Ей Ем Си, с които се развличахме в мотелски стаи, в наети бунгала, в превърнати в жилища градински бараки, в къщи за гости и дори, веднъж, в студентско общежитие.
Тя се омъжи.
***
Остра октомврийска светлина прониза очите ми, докато влакчето тракаше по моста към Бруклин. Непрекъснато мислех за провалящия се брак на майка ми и зъбите ме боляха – струваше ми се, че в няколко от тях има пукнатини. През целия си живот имах проблеми с гнева. Ела ги лекуваше с магнетофонни записи с медитация, евтина терапия с рейки, която научи от една книга, и предпазната шина за зъби, която трябваше да нося, но не понасях. През деня полагах усилия и преглъщах всички гадости, които мислех за втория си баща, но нощем изкарвах гнева си на зъбите си и ги стисках и стържех с тях с всички сили.
Човекът, за когото се омъжи майка ми няма и четири месеца, след като той я покани на среща след събитие, където тя работеше като сервитьорка на коктейли, живееше на предпоследния етаж на сграда близо до Пето Авеню. Името му беше Харолд. Беше богат като Крез и мислеше, че Лори Мур3 е марка промишлени бои. Това е всичко, което е необходимо да знаете за Харолд.
Отивах в „Соленото куче“, първото ми работно място. Най-после бях живяла някъде достатъчно дълго, за да си намеря работа. Собствениците на кафенето, двойка съпрузи от Рейкявик, проведоха с мен шестчасов технически семинар за различните видове чаши, преди да ми позволят дори да почистя кафемашината. Работата беше добра за мен. Можех да влагам в нея толкова, колкото искам. Можех да работя усилено, да правя идеално кафе и да се държа дружелюбно с всеки, който влезе. Или пък можех да правя всичко на автопилот, да не говоря с никого и да не получавам бакшиши.