Девойката не казала нищо. Взела малката си кесия с ледени кристали и ги изсипала в гърлото си. Ръцете є веднага се вледенили. Кожата є станала синя, очите є – мъртвобели – и цялата се вледенила. Баща є се разкрещял, майка є се разпищяла, а двамата братя започнали да спорят. Накрая решили да вземат принцесата такава, каквато е, и по пътя да решат какво да правят с нея.
Потеглили същата нощ, двамата братя и девойката, завързана за кон, който баща є дал като зестра. Майка є я гледала как заминава и ледът, който бил обвил сърцето в деня на раждането на момичето, най-после се разтопил.
Братята яздили, докато звездите започнали да бледнеят, и после спрели да си починат. Разстлали на земята рогозките си, положили замръзналата си невеста под едно дърво и заспали.
Малкият брат сънувал кошмари – за лисица с дупки вместо очи и дете, което се смее, докато се дави в леденостудено езеро. Когато сутринта слънцето се появило кървавочервено на хоризонта, той се събудил и видял, че брат му е мъртъв. Кожата му била заскрежена, а устата и очите – замръзнали и отворени от ужас. Девойката била вледенена и неподвижна като преди. Студеното є тяло не помръднало дори когато оцелелият брат гневно го ритнал силно с ботуша си.
Той разсъждавал бързо какво да направи. Оставил брат си там, където лежал, събрал багажа си и завързал с яко въже твърдите като камък ръце и крака на принцесата – за всеки случай. Оставил я при вледенения си брат, пришпорил коня си и побягнал, сякаш го гонел дяволът.
Докато яздел, мъжът чувал странен звук – като вой на вятър през заледени клони и тупкане на мокър сняг, плъзгащ се по земята нощем. Братът пришпорил коня още по-бързо. Когато конят му се покрил с пяна и той бил твърде гладен и изтощен, за да продължи, спрял да си почине. Седял буден цяла нощ, стискал кинжал до гърдите си и поддържал малък огън. Нищо не го нападнало през нощта и мъжът си помислил, че се е държал глупаво.
Слънцето изгряло. Братът се обърнал към коня си и видял, че животното е мъртво. Очите му били безцветни и покрити с лед, а в гривата му блестели ледени кристали. И тогава малкият брат продължил пеша. Дърветата, между които вървял, били толкова гъсти, че през тях прониквала съвсем малко слънчева светлина. Не срещнал никого по пътя. Въздухът, който дишал, имал вкуса на лед и смразявал очите му, докато го заболели, въпреки че наоколо било пролет и снегът се топял. Стъмнило се и той полегнал да си почине. Бил толкова уморен, че не можел да събере сили да се страхува. Когато очите му се затворили, принцесата излязла зад дърво, обрасло с увивни растения. Сложила ръце на очите му и долепила устни до неговите. Когато мъжът умрял, тя се изправила. Ледът все още бил в нея и в очите є се вихрело нещо като перести облаци.
Девойката се озърнала наоколо. Във въздуха се носело ухание на студен люляк, на замръзнали ранни цветове. Това бил мирисът на парфюма на майка є. Чернооката принцеса почувствала далечния замък на родителите си като пулсиращия сърдечен ритъм на животно, което жадувала да убие. И тя се отправила по обратния път към замъка.
10.
Финч престана да разказва. Закусвалнята около нас беше изпълнена със звуци – подрънкване на чаши и тракане на лъжици и чинии. Почувствах остра болка и погледнах ръцете си. Бях разкъсала и разкървавила кожичките на показалеца на дясната си ръка.
– Какво има? – попитах.
Финч разтревожено гледаше над рамото ми.
– Нищо, само... – Той се надигна от стола си и после отново седна. – Стори ми се... Не е важно.
– Какво има там? – Главата ми пулсираше, както когато се събуждах в три часа през нощта, изпитвайки желание да пия кафе, и зъбите ми изтракаха два пъти, преди да успея да затворя уста. Озърнах се наоколо, но не видях нищо подозрително. Три момичета, по-млади от нас, пиеха кафе и неизвестно защо бяха с тъмни очила, макар че беше късно вечерта. На друга маса седяха възрастни мъже с работни якета. Малко по-нататък – чернокоса жена гризеше кубче захар.
– Какво видя? – прошепнах.
Финч прокара пръсти през косата си и я разроши.
– Нищо. Нервен съм.
Огледах се наоколо още веднъж. Никой не ни гледаше.
– Помниш много неща от приказката – рекох.
Той отново беше отхапал от сандвича си и задъвка машинално. Очите му продължиха да се стрелкат насам-натам.
– Когато една книга ми хареса – каза Финч, – я препрочитам често.
– Как завършва приказката?
Той обаче не беше в настроение да разказва повече и на всеки няколко секунди поглеждаше над рамото ми.