– С кърваво отмъщение, разбира се.
– Отмъщение за какво?
– Обичайното. Отхвърлила я майка, похотлив баща... Нюанси на „Пъстрокожка“ от Братя Грим, ако не съм го изяснил.
– Кафе?
Двамата с Финч подскочихме, когато сервитьорката мина покрай нас с каничка прясно сварено кафе.
– Сега си още по-нервен – отбелязах, когато тя се отдалечи. – Разказването на приказката те изнерви.
– Никога не съм ги разказвал на глас. Това ме накара... да ми се струва, че ми се привиждат разни неща. – Той врътна глава, за да погледне към масата зад нас, където мълчаливо седяха студент и жена на четирийсет и няколко години.
И моите нерви бяха опънати като въже, почти протрити и готови да се скъсат. Не можех да допусна и Финч да изпадне в такова състояние.
– Добре, край на приказките. Но... защо според теб майка ми ме е кръстила точно на героинята от тази приказка?
– Може би изобщо не е така и онзи, който е оставил страницата, се опитва да те обърка. Може да те е кръстила на „Алиса в Страната на чудесата“, знам ли. Или на никого.
Той отпи глътка кафе и разкърши врат. Спокойният, уравновесен Финч се завръщаше и се вмъкваше под кожата си. Притеснявах се, че той ме вижда сломена и ми показва само розовата фасада, която представя на всички други.
– И все пак може би ме е кръстила на героинята от тази приказка – настоях, припомняйки си странните ритми на приказката. Беше различна от онова, което очаквах, и отекваше недовършена в главата ми. Предполагах, че произведенията на Алтея съдържат силно феминистко послание, алегории и ясен сюжетен рисунък. Очаквах нещо от рода на Анджела Картър10 в най-добрия случай и „Фермата на животните“ от Джордж Оруел в най-лошия. Тази приказка обаче не приличаше на никоя друга. Беше мрачна, страшна и дори не толкова кървава. Нямаше герои, нито сватба. И никаква поука.
– Знаеш кой е баща ми, нали? – Финч натроши крекери със стриди в супата си.
– Ами, горе-долу – отвърнах, макар да знаех кой е баща му.
– Цялото ми име е Елъри Оливър Джан-Нелсън-Ейбрамс-Финч.
– Това ще се побере ли в графата на лист за стандартизирани тестове?
– Какво?
– Няма значение.
Разбира се, че в претенциозните, чувствителни към емоциите на учениците училища, в които сигурно беше учил Финч, не използваха стандартни листове за оценяване. В прогимназията вероятно им бяха поставяли оценки със сърчица и цветя.
– Елъри е името на дядото на татко, но познай откъде взеха Оливър.
– Оливър Туист?
– Не.
– Оливър Уендъл Холмс11?
– Бих искал. Но не.
– Оливър... Харди? Комикът?
– Родителите ми не са толкова готини.
– Добре. Предавам се.
– Братът на майка ми. Той живял в Щатите няколко години, преди да се родя, докато мама все още била манекенка. А после, скоро след раждането ми, се върнал в Гана. Мащехата ми никога не ме нарича Елъри. Само Оливър. Харесва є да се преструва, че нямам роднинска връзка с татко, защото не приличам на него. Приличам на мама. И на чичо. Тя обаче се опитва сякаш със силата на психарско внушение да наложи откачената си хипотеза, че аз не съм син на татко. Че съм син на чичо.
Стомахът ми подскочи като заек.
– Сигурен ли си, че това намеква? Струва ми се доста извратено обвинение.
– Тя е доста извратена жена. Мъчи се да забременее, а е най-малко на четирийсет и пет. Това е направо като шибана вълшебна приказка – сякаш злата мащеха ще убеди татко, че не съм негов син, и бебето є ще наследи всичко. Сякаш дори го искам. Сякаш дори искам да съм като него, когато порасна.
Усмихнатата, меланхолична маска на Финч изчезна. Лицето му изразяваше яростно огорчение. Стискаше чашата с кафето си толкова силно и реших, че ще я строши. Без да мисля, пресегнах се инстинктивно и сложих ръка върху неговата.
Той изправи рамене и ме погледна в очите. Спокойната усмивка лека-полека се завърна на лицето му, но сега, след като бях прозряла под нея, можех да кажа, че беше доста неубедителна.
– Мама ми позволяваше да се къпя във фонтани – казах, бавно се облегнах назад и дръпнах ръката си. Споменът нахлу изневиделица. Не се бях сещала за това от години. – Винаги исках да скоча с главата надолу във всяка водна площ по-голяма от локва, а повечето майки не разрешават на децата си това, нали? Заради болести, разнасяни чрез водата, пазачи и така нататък. Ела обаче си слагаше слънчевите очила и сядаше малко по-надалеч, а аз скачах във фонтана, пищях радостно и се плисках там, докато не привлечах вниманието на някого. След това тя се правеше на луда, но винаги ми казваше да изляза чак в последната възможна секунда. Случваше се в търговски центрове, на площади, паркове. Беше страхотно.