– Веднъж мама удари в корема мащехата ми.
Задавих се, докато отпивах от минералната вода.
– Какво? На сватбата ли?
– Боже, това би било още по-хубаво. Следващия път ще го разкажа така. Но не, случи се веднага след като мама разбра за нея и татко. Абсолютно клише – мащехата ми беше лична секретарка на татко. Майка ми взела такси и отишла в офиса му. Мащехата ми я посрещнала с „Добър ден, госпожо Джан-Нелсън-Ейбрамс-Финч“, защото тя отлично умее да лъже и да се преструва, а мама внезапно замахнала и я фраснала в корема.
– Еха! Жестоко! Мащехата ти съди ли я за нападение?
– Не. Според деловия партньор на татко тя се правела, че не се е случило нищо. След като успяла да си поеме дъх, разбира се. Тя не е от хората, които се борят, тя е от онези, които се вмъкват мазно навсякъде.
– По дяволите. Майка ти е много смела.
Заекнах и замълчах, защото осъзнах, че употребих погрешно глаголно време. Запитах се дали Финч знае, че съм чула за смъртта є. Преди обаче да се почувствам още по-неудобно, над рамото на Финч видях нещо, което привлече вниманието ми.
Момчето в таксито, което ми предлагаше да ме закара след училище. На фона на всичко странно, което се беше случило оттогава, бях забравила за него. Беше се облегнало на пластмасов стол в дъното на закусвалнята и държеше голяма чаша кафе в едната си ръка, а на главата му беше опърпаното кепе. Всичко в позата му говореше, че не ме е видял, и за секунда си помислих, че се паникьосвам напразно.
И след това хлапакът бавно обърна глава и ми намигна, а после започна да говори със сервитьорката, която се приближи до него.
– Финч – казах тихо, – тръгваме. Веднага.
Той погледна лицето ми, кимна, извади няколко банкноти и ги хвърли на масата. Сервитьорката пълнеше отново чашата с кафе на младежа, когато ние се измъкнахме от закусвалнята и излязохме на Седемдесет и девета улица.
– Мисля, че там вътре има едно момче, което ме следи – обясних, без вече да се притеснявам, че говоря като луда. Бяхме завили зад ъгъла и бързо вървяхме по улицата, заобикаляйки групи туристи. За пръв път се зарадвах, че те са там, за да ни предложат прикритие.
– Как изглежда?
– На възраст за колеж, но някак старомоден. Прилича на... не знам. Симпатичен таксиметров шофьор от времето на Сухия режим.
– Симпатичен?
Глупавият му въпрос остана без отговор. Поглеждах през рамо толкова често, че едва след известно време осъзнах, че сме се отправили към дома на Финч. Какво щях да правя там? Да пренощувам? Почувствах болка на самоненавист. Отново използвах някого, този път момче, което не познавах добре. Момче, чиито очи бяха бдителни и блестяха с цвета на слънчева светлина през бутилка с кока-кола, което беше толкова изпълнено с енергия, че сякаш никога не заспиваше.
Докато стигнем до дома му, аз сериозно мислех да отида в квартирата на Лана. Или пък в „Соленото куче“. Имах ключ от кафенето. Можех да събера две маси, да спя там и да се измъкна, преди да отворят сутринта.
– Виж, Финч, не е необходимо отново да ме водиш в...
– Спри. – Гласът му прозвуча толкова рязко, че се подчиних. Той обаче не гледаше мен. Сграбчи гърба на якето ми и ме дръпна към ниската ограда около Сентрал Парк и по-нататък, по-далеч от дома му. – Наведи се – прошепна. Не откъсваше поглед от някого, който стоеше точно зад светлината под стряхата на жилището му.
Отначало видях само момиче в черно – черна рокля и черни ботуши и тънка бледа ивица от крака є между тях. Очите ми привикнаха със сумрака и започнах да различавам детайли. Косата є беше черна, с един-единствен яркобял кичур, като в комикс, точно по средата. Очите є бяха толкова светли, че ги виждах от мястото, където клечахме. Дори ми се стори, че леко светят. Тя оглеждаше тротоара, сякаш чакаше някого. По гърба ми полазиха тръпки, когато си помислих, че очите є може да се спрат на мен. Тя се раздвижи в сенките и забелязах широк крив белег, който се спускаше от дясното є слепоочие и се увиваше като длан около брадичката є.
– Прескочи оградата – дрезгаво прошепна Финч и ме задърпа заднишком към парка. Скрихме се в сенките на хвойнов храст. Въздухът около нас миришеше на смола. – Виждаш ли онова момиче? – попита Финч. Очите му бяха огромни и светеха със странен блясък. – Това е Дважди убитата Катрин.
Отне ми известно време, докато проумея какво ми каза. Това беше едно от заглавията в „Приказки от Пущинаците“.
– Искаш да кажеш, че прилича на нея?
– Не, това е самата тя. Онова момиче е Дважди убитата Катрин. – Той ме погледна с лице като на безумен проповедник в метрото – упорито и вдъхновено.
– Нима си я виждал и преди? Това е Ню Йорк. Тя изглежда като една от милион други откачалки.