– Казваш го, защото не си чела приказката. Погледни белега є. И косата. И... О, Боже! Виждаш ли какво държи?
Присвих очи и се втренчих в предмета, който момичето държеше до гърдите си, но не можах да разбера какво е.
– Това е клетка за птици. Дважди убитата Катрин не се разделя с нея. Това е... – изсъска Финч със свистящ шепот, – това са Пущинаците!
Отворих уста да отговоря, но момичето направи нещо толкова странно и страшно, че и двамата дълго мълчахме.
Срещу нея по тротоара вървеше мъж с тежко сиво палто и цигара в ръката и говореше по мобилния си телефон. Докато минаваше покрай нея, той изведнъж се спъна на равно място, може би защото забеляза белега є. Преди мъжът да се отдалечи, тя отвори клетката.
Онова, което излетя от нея, имаше формата на канарче, но не беше канарче. Беше малко и стремително и сякаш изрязано от сянка. Докато летеше, ставаше все по-голямо и накрая крилете му се разпериха до ширината на сокол.
И след това връхлетя върху мъжа. Докато с Финч се държахме за ръцете и се бяхме свили като пълни страхливци в парка, нещото се впи във врата на мъжа. Той падна безшумно и съществото тежко тупна върху гърдите му. Разпери криле, затова не видяхме точно какво прави. Погледнах момичето, преглътнах писъка си и стиснах още по-силно ръката на Финч.
По черно-бялата коса на девойката пробягна рижа вълна. Кожата є се промени от бледа в розова, устните є се уголемиха и станаха червени и дори белегът є изчезна. Но най-лошото от всичко беше изражението на лицето є – едновременно злобно и крайно доволно.
Птицата излетя от гърдите на мъжа, смали се до предишната си мъничка, кошмарна, клиновидна форма и се върна в клетката. Момичето затвори вратичката и отстъпи по-навътре в сенките покрай живите плетове.
– Мъртъв ли е? – прошепнах с тънък, разтреперан глас.
Мъжът с тежкото сиво палто се изправи на крака олюлявайки се. Имаше вида на човек, който е забравил нещо. Косата му беше пепелявобяла. Той тръгна залитайки по тротоара като зомби.
– Да бягаме – каза Финч и двамата хукнахме. Тичахме из тъмния парк, над нас проблесваха светлините на лампите и сухи листа се закачаха в глезените ни. Въздухът миришеше на хлад и пръст и очите ни се насълзиха от студения вятър. По гърба ми се стичаше пот, когато най-после седнахме на една пейка.
– Това не... Това не беше възможно – казах задъхано.
Зениците на Финч бяха разширени. Изглеждаше напрегнат.
– Това бяха Пущинаците. Мамка му.
Не отговорих. Това беше първата ми среща с Пущинаците – първото ми убедително доказателство, че в обърканите приказки на Алтея има нещо страховито реално. Главата ми се замая.
Не можех обаче да престана да мисля, че това вероятно не беше първата ми среща. През целия ми живот ни преследваше лош късмет под формата на лошо време, всевъзможни бедствия, случайности и човешка злоба. Може би през цялото това време ни бяха преследвали Пущинаците.
– Онова, което тя направи на онзи човек? – попитах. – Прави ли го в приказката?
Финч си пое няколко пъти дъх с отворена уста и се облегна назад на пейката.
– Не си го представях така, но да. Това я поддържа млада. Или може би жива. И е отмъщението є.
– Отмъщение на хората, които са я убили?
– И по-лошо. Да.
– Какво ще правим сега?
– Трябва да се обадя на татко. Да проверя дали е у дома, а ако не е, да го убедя да не се връща – отговори Финч, но не посегна да извади телефона си.
– Финч, мислиш ли, че...
– Катрин не би наранила майка ти. – Той ме погледна в очите. – Тя не напада жени. Трябва да отидем някъде и да поспим. И после да решим какво да правим.
Изражението му отразяваше като огледало чувствата ми – крайната умора, изсмукваща като черна дупка всичките ти сили, която те обзема след травмиращо преживяване. Когато всичко се е променило и обърканият ти мозък лети около звездите – тогава тялото ти с всичките му потребности се намесва и те предпазва от полудяване.
Положението, в което се намирах, ме порази като удар. Бездомна. Не можех да се свържа с майка си. Дебнеше ме нещо, чиито мащаби не виждах и което не разбирах. Бях напълно объркана и отчаяна и ако не беше Финч, щях да съм съвсем сама. „Благодаря ти“ беше твърде малко, а „съжалявам“ – толкова недостатъчно, че изтръпнах.
– Добре – казах. – Води ме.
10. Анджела Картър (1940-1992), английска журналистка и писателка на произведения в жанра фентъзи, научна фантастика и детска литература – Б. пр.
11. Оливър Уендел Холмс (1809-1894), американски лекар, поет, професор, лектор и писател – Б. пр.