– Кой ще спи на леглото? – попитах.
Добрите момчета като Финч обикновено не позволяваха на девойки в беда като мен да спят на пода, но човек никога не знае.
Той ме погледна учудено.
– Ти. Обзалагам се десет към едно, че тук някъде има сгъваемо походно легло. Или в най-лошия случай спален чувал с Дора Изследователката в дрешника.
Оказа се, че наистина има спален чувал – с Бети Буп, – но пак оцених проницателността на Финч. Измих лицето си и изплакнах устата си в свързаната със стаята баня в бяло, розово и златисто, и се замислих дали да не се изкъпя. Мисълта обаче да облека чистото си тяло в мръсните си дрехи беше твърде потискаща. Легнах в красивото легло на Кортни, завих се, смъкнах униформената пола и я сгънах върху възглавницата до главата си.
– Да угася ли лампата? – попита Финч, който лежеше върху спалния чувал напълно облечен, сложил ръце под главата си.
Кимнах и той протегна ръка и угаси лампата. Около щорите на прозореца проникна мъгливата светлина на уличните лампи. Някъде в къщата забръмча радиатор. Чувството да се настаня в чужд дом ми беше познато. Затворих очи и за една дълга минута си представих, че на пода до мен лежи мама. Болката в сърцето ми се засили, остра и гореща като свръхнова звезда, и аз зарових лице в завивките.
Познавах звуците, когато някой се опитва да сдържи сълзите си в тъмнината, и знаех, че се изтръгват от мен. „Ако Финч се опита да ме утеши, ще го удуша с възглавницата с щампа на Айфеловата кула на Кортни“ – помислих си.
Той не го направи. Преброих до десет, двайсет, петдесет. Броенето ми подейства като новокаин, както винаги ставаше. Накрая се претърколих по гръб и се втренчих в тавана.
– Има нещо странно, за което не съм ти казала – рекох в тишината.
Финч обърна глава към мен.
– Следи ме и още някой.
– Освен момчето в закусвалнята?
– Да. – Замълчах за момент, опитвайки се да реша колко да му кажа, без да прозвуча мелодраматично. – Когато бях малка, един мъж... ме отвлече. Не ме нарани, не ми стори нищо лошо. Но съм сигурна, че го видях в кафенето, където работя.
Не бях сигурна, а убедена, но се зарадвах, че му го казах. Финч изведнъж се надигна и седна.
– Мамка му. Каза ли ти нещо?
– Не. Не говори с мен и не се приближи до мен. Само го видях. И после той избяга.
Финч бавно легна отново върху спалния чувал.
– Той наистина ли не... Искам да кажа, когато те отвлече...
– Не ме докосна. Каза ми да се кача в колата му и аз го направих. Бях дете. Той ми разказа приказки и ме нахрани с палачинки.
– Какви приказки? – рязко попита Финч.
– Не си спомням. Помня обаче, че ми харесаха. И ми каза, че ме води при Алтея. – Помислих си за нещата, които мъжът остави и които сега бяха прибрани на дъното на раницата ми. Перото, гребенът и костта.
– По дяволите. Ами ако той е бил... Как изглеждаше?
– Рижа коса, хубаво лице. Умен на вид. Приличаше на английски учител, но без костюма. И сега изглежда абсолютно същият както преди десет години. Сякаш е вечно млад.
– Пущинаците. – Гласът му се уви около думата, сякаш беше приятна на вкус. Стиснах зъби и изпитах желание да не бях споделяла тайната си.
Осъзнах, че му завиждам заради начина, по който той обичаше Алтея – без никакви усложнения, обожание на почитател. Завистта заседна в гърлото ми като парче зелена ябълка.
– Защо ти харесва книгата на Алтея? – попитах.
Чух, че Финч се размърда неспокойно на пода. Сигурно не му беше удобно там долу.
– Знаеш как са устроени вълшебните приказки – тихо каза той. – И че се вместват в определен тип. Можеш да намериш десетина варианта на „Скъсаните обувки“ или на „Хвойновото дърво“.
Кимнах, защото знаех. Бях ги чела всичките.
– Това винаги ми действаше успокояващо. Харесвах формулите. Харесвах предсказуемите сюжети. Харесваше ми, че всеки път, когато се върнеше у дома, татко целуваше мама по устните, като в сериалите. Харесваше ми да правя нещата по един и същ начин всеки ден и да чета приказки, които мога да разделя на части и отново да събера, и нищо да не ме учудва. Предполагам, че съм изпитвал повишена тревожност и затова ми харесваше, когато всичко беше подредено.
На долния етаж работеше телевизор. През дъските на пода се разнасяха припрените гласове на нощния телевизионен анимационен блок за възрастни „Адълт Суим“. Тук-там долавях по някоя дума.
– И после родителите ми се разведоха и мама и терапевтът ми дадоха купища книги за деца с разведени родители и деца, които са вбесени на света, но целият този гняв и несигурност влошиха състоянието ми. Отчаях се, че животът ми е скапан. Мислех, че не може да стане по-зле. Но вселената сякаш се изсмя в очите ми и мама умря. Самоуби се.