Знаех накъде отива разговорът, но не бях в състояние да пророня нито дума. Лежах мълчаливо, докато Финч говореше, защото не знаех какво друго да направя.
Той леко си пое дъх.
– Било е хубаво от страна на баща ти да ти даде онези другите книги, въпреки че не си ги харесвал – отбелязах.
Финч се засмя безрадостно.
– Това ли е единственият ти извод от историята ми?
– Не. Аз само... Прекарах твърде много време, обсебена от Алтея. Готвех се за срещата ни. Четях всевъзможни вълшебни приказки, за да я смая, когато най-после се видим. Тя обаче никога не се обади, не се интересуваше от нас и сега е мъртва. – Не бях изричала на глас тези думи и сега, след като ги казах, изпитах чувството, че сякаш се пречистих от отрова. – Част от мен се определяше от нейното отсъствие и сега, след като я няма на този свят, съм преследвана от нещо, създадено от нея.
– Наистина ли мислиш, че тя го е създала?
– Разбира се, че е тя. Какво искаш да кажеш?
Финч седна върху спалния чувал и поклати глава.
– Казах ти, тя е като военен кореспондент. Тя не твори, а описва нещо, което вече съществува. По-рано мислех, че всичко е метафора, но след като видях Дважди убитата Катрин, вече не смятам така. – Той замълча за момент. – И Алиса, не се ли питаш...
– Какво?
Той отново поклати глава.
– Нищо.
– Няма да стане. Трябва да престанеш да правиш така. Какво щеше да кажеш?
Финч заговори шепнешком:
– Не се ли питаш дали майка ти не е тази, която те искат? Ами ако ти си мишената, а тя е стръвта?
– Тогава можеха да отвлекат самата мен. Нямаше да е трудно.
– Те са те отвлекли. Мъжът е бил от Пущинаците и ти го знаеш. Може би сега, когато си по-голяма, е различно. Може би сега трябва да отидеш по собствена воля.
– Дори да си прав – казах бавно, – това не променя нищо. Искат да ме накарат да направя нещо? Намерили са безотказен метод. Заради мама съм готова да отида в ада, ако се наложи. Тя би направила същото за мен.
Това беше самата истина. Под красотата, чара и харизматичната личност на Ела се криеше железен характер. Тя беше като кинжал, скрит в букет орхидеи. Надявах се, че похитителите є са допуснали грешката да я подценят.
Финч въздъхна по начин, който не можах да изтълкувам.
– Хайде да се опитаме да поспим. Утре ни чака дълъг ден.
В главата ми се натрупаха въпроси: „Защо ми помагаш? Мислиш ли, че ще намеря мама? Онова момиче наистина ли беше Дважди убитата Катрин?“ Финч обаче се обърна с гръб към мен. По гърба му като тънка бяла пътека минаваше ивица лунна светлина. Колкото по-дълго го гледах, толкова повече изглеждаше така, сякаш линията го разполовява и разкрива нещо блестящо под кожата му.
Обърнах се на другата страна и затворих очи, но мина много време, преди да се унеса в сън.
12.
Не сънувах Дважди убитата Катрин, както се опасявах, а мама. Сънувах деня, в който осъзнах, че не се местим за развлечение, нито защото не я свърта на едно място. И че тя не го прави, за да съсипе живота ми или от някакъв суеверен страх, защото не є хареса как веднъж една старица в автобуса задържа ръката си над челото ми, очерта спирала във въздуха и бързо слезе на следващата спирка.
Тогава бях на десет и това беше второто ни преместване за по-малко от осем месеца. Сутринта се бях събудила в походното си легло до кревата на Ела и почувствах странно стягане на кожата на главата. Вдигнах ръка и пръстите ми докоснаха плитки, увити около главата ми. Косата ми беше сплетена в стегната корона от плитки.
Аз обаче отлично помнех, че заспах с разпусната коса, още влажна от душа.
– Мамо, какво си направила с косата ми? – попитах, опипвайки короната от плитки.
Ела се обърна към мен и примига сънено. И след това в очите є блеснаха страх и силен гняв, които след момент угаснаха и се превърнаха в нещо по-лошо – безнадеждност.
– Днес няма да ходиш на училище – заяви тя, стана от леглото, отиде до дрешника и извади куфара ни.
Гневът ме връхлетя като мълния. Докато Ела събираше багажа ни, аз срязах всичките є джинси под чатала като протест, че напускаме града в деня, когато учителката ми по четене в пети клас щеше да донесе локум и да ни почерпи.
Едва когато седнахме в колата, тялото ми се отпусна на седалката като оцелял корабокрушенец след изблика ми на гняв, и є казах за локума, който пропускам.