– Изобщо не е толкова вкусен, както си мислиш – отговори Ела, докато бунгалото, в което бяхме прекарали половин година, се смаляваше в огледалото за обратно виждане. – Локумът е като парче тебешир и мирише на цветя. Няма да ти хареса.
– Лъжеш – възразих и обърнах глава към страничното стъкло.
Ела спря колата по средата на пътя.
– Хей.
Топлината в гласа є ме накара да я погледна.
– Ние не се лъжем една друга, ти и аз. Нали така?
Повдигнах рамене и кимнах. Очите є бяха силно напрегнати, зачервени в ъгълчетата, сякаш ги беше потъркала, след като беше рязала лютиви чушки халапеньо.
И тогава малкият ми егоистичен детски свят се разшири в мощно прозрение: разбрах, че и мама не иска да заминаваме. Ела беше сложила завеси в бунгалото и бе поправила клатушкащия се вентилатор на тавана.
Вкопчих се в това прозрение и го съхраних. Мислех за това в онази нощ и го прехвърлях в съзнанието си като шлифован скъпоценен камък, докато Ела тихо похъркваше на леглото до мен в мотела.
Всичко това ме плашеше, но и ме сближаваше с мама. Ние бяхме стояли от двете страни на пропаст и се бяхме гледали. И после осъзнах нещо, което изглеждаше елементарно, но промени всичко и наклони света така, че отново бяхме една до друга. От едната страна бяхме ние, а от другата – останалият свят.
И заедно с всичко това присъстваше страхът, че аз съм виновна да водим такъв живот. Хората лесно харесваха Ела. Тя имаше приятен дрезгав глас, в който се таеше остро чувство за хумор, безпогрешен нюх за всичко смешно и тъмна, непокорна коса, която се спускаше по гърба є като пламъци. Аз бях раздразнителна, склонна към изблици на гняв и неведнъж ми бяха казвали, че имам безумни очи. Ако някоя от нас привличаше като магнит лошия късмет, това несъмнено бях аз.
Този страх дълги години ме караше да мълча и да не задавам въпроса защо. Твърде много се страхувах, че ще чуя, че причината съм аз.
Сънят пресъздаде онзи тежък ден в ярки образи и цветове, а после избледня и се превърна в неспокойна дрямка. Затворих очи срещу лунната светлина и когато отново ги отворих, видях озарен от слънце, колоритен колаж като от произведение на Лин-Мануел Миранда12. На пода до мен нямаше никого и в телефона ми нямаше нищо – нито съобщения от Ела, нито пропуснати обаждания.
Веднъж сънувах, че влизам от стая в стая в безлюдна къща и търся мама. Имах чувството, че съм била във всички стаи и гласът є отекваше във всички стени, но не я намерих. И сега имах чувството, че преживявам в действителност този сън.
Пригладих косата си, избърсах устните си и нахлузих униформената си пола под одеялото. Помъчих се и не успях да възстановя съвършено оправеното легло на Кортни, а после отидох в банята и изтърках зъбите си с хавлия. Косата ми стърчеше във всички посоки, затова пъхнах глава под крана и я намокрих.
На долния етаж Финч тракаше по клавиатурата на лаптоп в огромна кухня, а Дейвид наливаше вряла вода във френска преса за кафе.
– Станала си! – Гласът на Финч прозвуча пискливо, сякаш беше глътнал малко хелий. – Открих я! Намерих екземпляр на „Приказки от Пущинаците“!
Погледнах го с подозрение.
– Открил си я в смисъл, че наддаваш за нея в „иБей“?
– Намерих я тук, в Ню Йорк, и може да отидем да я вземем веднага.
Тръпката, която почувствах, представляваше смесица от страх и вълнение.
– Не може да бъде. – Седнах на високото столче до него. – Как я откри?
– Обадих се на всеки продавач на редки книги в града. Не ми е за пръв път, но този път намерих някого, който наистина я има.
– Надявам се, че харесвате странни здравословни скандинавски сандвичи – рече Дейвид и сложи пред нас чиния с твърди кафяви правоъгълни филии хляб, – защото нямаме друго.
Бях твърде развълнувана, за да ям, и това ме накара да изпия повече кафе, отколкото трябваше, което ме възбуди още повече. Но не ме беше грижа. Още малко, и в ръцете ми щеше да бъде книгата, която ме преследваше. Може би дори в прекия смисъл на тези думи.
Пък и пиенето на кафе отвличаше вниманието ми от неприятното подозрение, че Финч е намерил твърде лесно книгата и внезапният ни късмет може да е клопка.
Миех чашата си в големия умивалник, когато нещо черно се блъсна в прозореца. Отдръпнах се назад. Това беше голяма рошава черна птица, която размаха криле и отлетя, а после отново се хвърли върху стъклото.
– Еха! – Дейвид забърза към прозореца. Птицата удряше с криле по стъклото. – Хей! Ще се нараниш, друже! – Той плесна с длан по стъклото и се дръпна назад. Птицата връхлиташе като обезумяла.
В човката є имаше нещо. Познах правоъгълните му очертания и стомахът ми се сви.