– Мамка му, пич. – Дейвид ни погледна разтревожено. – Мислите ли, че е сляпа или нещо друго? Дали... да я пусна ли вътре?
– Недей – бързо отговорих с твърд глас. – Моля те.
Дейвид се намръщи, но не помръдна. Гледахме мълчаливо, докато птицата връхлетя върху прозореца с последни сили и след това се скри от погледите ни. Нещото, което държеше в човката си, се закачи в ъгъла на рамката на прозореца. Приближих се до изцапания с кръв прозорец, отворих го и внимателно взех зеления плик, преди да се откачи и да падне. На гърба набързо беше надраскано името ми.
В плика имаше друга мека, оръфана страница с наскоро откъснат край. Вдигнах я към очите си и прочетох първите редове:
Вратата, която не беше там
Ханза Странницата
Механичната невеста
– Какво беше това, по дяволите? – задъхано попита Дейвид над рамото ми. – На плика е написано твоето име, нали? Това за теб ли е?
Кафето имаше вкус на пясък и опари езика ми. Финч се опита да улови погледа ми, но аз не бях в състояние да го погледна в очите.
***
Не разговаряхме по пътя към метрото. Бях втрещена и парализирана. Кожата ми сякаш беше одрана, с нервни окончания, изложени на хладно слънце. Отказах да позволя на Финч да вземе такси, защото се страхувах кого може да видя седнал зад волана. Книжарницата беше наблизо, ако се движехме по права линия към Харлем, но с метрото пътят се оказа дълъг и объркан. Такива пътувания с обществения транспорт те карат да мислиш, че злите сили те възпират да отидеш там, закъдето си тръгнал, дори в дни, когато нямаш основателна причина да го мислиш. За разлика от днешния ден.
Книжарницата се намираше в края на редица уютни къщи от червеникавокафяв пясъчник, сгушена на най-долния етаж. Надписът на табелката ми напомни на старомодна сладкарница: „Антикварни книги У-м Пъркс и сие“, изписан със завъртулки.
– Как мислиш? Дали собственикът е платил на буква на художника на надписа? – Това бяха първите думи, които изрече Финч, откакто докосна лакътя ми и каза: „Насам“, когато слязохме от метрото.
Усмихнах се едва-едва. Продължавах да виждам безизразните черни очи на птицата.
Финч натисна звънеца до вратата от ковано желязо. След половин минута чухме, че някой от другата страна отключва серия ключалки.
Мъжът, който отвори вратата, имаше вид по-скоро на букмейкър, отколкото на букинист. Вратовръзката му беше яркожълта, а костюмът – кафяв и износен. В яката му беше затъкната салфетка, изцапана с нещо, което приличаше на сос от барбекю.
Той присви очи и погледна подозрително Финч – разрошена коса, разкопчано яке и една неспокойна ръка, протегната за здрависване.
– Вие ли сте Елъри Финч? – попита мъжът с изкривена на една страна уста, сякаш се опитваше да ни продаде наркотици в парка „Томпкинс Скуеър“.
– Да, аз съм. Вие ли сте Уилям Пъркс?
Мъжът кимна и най-после хвана ръката на Финч и я стисна силно два пъти. И аз протегнах моята, но вместо да я стисне, Пъркс я целуна. Устоях на подтика си да я избърша в измачканата си униформена пола.
– Заповядайте, влезте. Няма да повярвате, но получих книгата, която търсите, тази сутрин. Знаех, че колекционерите скоро ще ме надушат. Тази е първата, която съм имал в книжарницата, и втората, която съм виждал. Проклет да съм, ако качеството на този екземпляр не е изключително високо.
Той дърдореше като аукционер на селски панаир, но поне не се държеше с нас като с деца. Очаквах спретната малка книжарница с рафтове с книги с кожени корици като на Финч, но видях главозамайващ лабиринт от лавици, които започваха близо до вратата, поставени под всевъзможни ъгли, и допълнен с разпръснати навсякъде купчини, натрупани на пода. В стаята миришеше на лепило, хартия и животински мирис на пергамент. И на барбекю. Пъркс ни поведе към стъклена витрина в дъното, пълна с книги, разтворени като пеперуди. Финч се намръщи и измърмори:
– Това е вредно за гръбчетата.
– Ще измия ръцете си много добре и тогава ще ви донеса онова, което търсите. – Пъркс допря длани една до друга, поклони се превзето и излезе от стаята.
– Мислиш ли, че той наистина е получил книгата тази сутрин? – попитах тихо.
Финч повдигна рамене.
– Случвали са се и по-странни неща. Например като тези напоследък.
– Но ако е така... не трябва ли да се тревожим за това?
Пъркс се върна, преди Финч да успее да отговори. Стори ми се, че той изгаря от нетърпение да продаде книгата, така както ние искаме да я купим.
Оказах се права, но не поради причината, която мислех.
– Ето я – почтително каза Пъркс и извади книгата от хартиен пакет.
Дъхът ми секна, когато видях зелената кожена корица със златисти релефни щампи. Най-после книгата беше в мен – мека, изкусителна и с идеалния размер да я държиш в ръцете си.