Пъркс видя изражението ми и се засмя.
– Мислех, че сте дошли само за компания. Но ми се струва, че именно вие сте купувачът.
– Има ли липсващи страници?
Букинистът придаде на лицето изражение на смъртна обида.
– Нито една.
Отпуснах се малко.
– Наистина ли я получихте днес?
– Да, и вие ми се обадихте един час след това. Може да ви се струва странно, но в бизнеса с книгите свикваш с тези кармически моменти. Книгите искат да бъдат четени, при това от правилните хора. За мен няма нищо изненадващо в това.
– Кой ви я продаде?
– Един човек, който каза, че я купил от разпродажба на нечие имущество. Но не мога да проверявам твърденията на всеки.
– Как изглеждаше? – попита Елъри.
„Кажи, че е бил с рижа коса“ – помислих си.
Пъркс се замисли над отговора.
– Беше млад, почти колкото вас. Бяло момче, черна коса, отракан, лукав на вид, сякаш ще ти продаде собствената си майка. И беше... – Букинистът се поколеба. Очите му се стрелкаха между нас.
– Какъв?
– Странна птица. С шарещи очи. Сякаш нямаше много време.
– Какво искате да кажете?
В гласа ми сигурно прозвуча тревожна нотка, защото Пъркс вдигна ръце и се усмихна обезоръжаващо.
– Сега това е модно – да изглеждаш като герой от стар филм. Бруклински стил. Момичетата на вашите години сигурно го харесват. – Той отново насочи вниманието ни към книгата. – Искате ли да я разгледате?
Исках да знам със сигурност дали момчето, което му беше продало книгата, е същото, което видях пред училище и после отново в закусвалнята. И дали този екземпляр е различен от онзи, който видях в кафенето в ръцете на рижия мъж.
Пъркс надяна бели ръкавици, с които приличаше на фалшив Мики Маус.
– Кориците са в идеално състояние. – Той сръчно прелисти книгата от началото до края и после обратно. – Няма петна върху страниците. Цветовете са малко избледнели, разбира се, но това може да се очаква.
Когато книжарят разгърна книгата, от страниците се разнесе ухание на стар печат и на нещо приятно и неуловимо, което веднага се разсея. Някакъв копнеж в мен искаше да вярвам, че това е парфюмът на Алтея.
– Първият тираж е бил доста малък, както вероятно знаете... – започна Пъркс, но млъкна, когато книгата се отвори, разкривайки полароидна снимка. Беше обърната с гръб. Той се ухили. – Не видях това. Няма да повярвате какви неща може да намерите в стари книги. Когато е фотография, може да се обзаложите десет на едно, че е художествена, ако се сещате какво имам предвид. Младата госпожица по-добре да извърне очи.
Букинистът обърна снимката с белите си ръкавици, погледна я и се намръщи. Стрелна очи към нас и после отново към снимката и накрая я сложи пред нас.
– Какво е това, по дяволите?
Едва след минута разбрах какво виждам. На снимката бяхме ние.
Аз и Финч, легнали един до друг в стаята на Кортни – аз на леглото, а той на пода. Съдейки по ъгъла и слабата светлина, снимката беше направена тази сутрин от някого, застанал пред нас. Двамата спяхме. Ръцете на Елъри бяха преметнати над главата му, а моите бяха пъхнати под бузата ми.
Кръвта ми се превърна в леденостудена вода. Някой е бил в стаята с нас и ни беше наблюдавал, докато спим.
Финч пръв успя да проговори:
– Господине, нямахме абсолютна никаква представа, че...
– Не мисля така. Какви са тези дяволии? Накарали сте приятелят ви да ми продаде книгата, а после идвате да я купите? Мирише ми на гнило. – Пъркс грабна грубо книгата. – Може би това изобщо не е оригинал на Прозерпина.
– Моля ви – изрекох с глас, който прозвуча неестествено в ушите ми. – Никога през живота си не съм виждала тази снимка, кълна се, но, моля ви, продайте ни книгата.
Пъркс конвулсивно поклати глава.
– Всичко това е адски странно. Или вие и продавачът сте комбина, или става нещо друго, но така или иначе, махайте се от книжарницата ми.
– Вижте, искаме да ви дадем пари. – Финч извади портфейла си и го отвори. – Сумата, която ми казахте по телефона, плюс премия. Имам непопълнен чек. Ще изчакаме, докато го осребрите.
Лицето на стария букинист придоби опасно червен цвят.
– Преди всичко изобщо не трябваше да купувам книгата, не и от онова съмнително хлапе. Зарадвах се, че бързо ще се отърва от нея, но сега не ми пука. Знаете ли какво се случи с първия екземпляр, който видях? – Той тикна пръст в лицето ми. – Изгоря. Заедно с колата на приятеля ми. Може би бяха запалени от хора като вас.
– Но, господине – настоя Финч, – ние искаме да я купим.