Днес бях потънала в успокояващите ритми на кафето, наливах малки чашки, правех фигурки от пяна, взимах кифлички със сребърна щипка и вдъхвах уханието на прегорял карамел на смлени кафени зърна.
– Не поглеждай, но Чучелото с шапката е тук – прошепна с горещ дъх в ухото ми колежката ми Лана. Тя беше второкурсничка в института „Прат“ в Бруклин, учеше грънчарство и керамика и приличаше на още по-секси сестра на Дейвид Боуи. Носеше ужасни дрехи, които обаче є стояха добре. Днес беше с оранжев гащеризон в стил Бунтовническия алианс от „Междузвездни войни“. Миришеше така, както вероятно е миришел Микеланджело – на прах от гипс и пот. Това някак є прилягаше.
Чучелото с шапката беше най-малко любимият ни клиент. Лана се престори, че е заета да почиства уреда за разпенване на мляко, и затова се наложи да го обслужа аз.
– Здравей, Алиса – каза той, като демонстративно прочете табелката с името ми, въпреки че идваше всеки ден, и кимна към телефона на Лана, от който се разнасяше песен на „Ти Рекс“. – Страхотни парчета. Това „Стоун Роузис“4 ли са?
– О, Боже! – театрално прошепна Лана.
Чучелото с шапката гледа менюто цели две минути, като барабанеше с пръсти по тезгяха. Под кожата ми се насъбра гняв, докато чаках, и я накара да настръхне. Накрая той си поръча онова, което винаги си поръчваше. Сложих бишкотите му в пликче, дадох му бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“ и отидох зад касата, за да не ме принуди да направя сложния поздрав с пляскане на длани, на който се опитваше да ме научи през последните ми няколко смени.
Гледах го, докато се отдалечава. Мразех късия му врат, русите косъмчета на ръцете му и нервното му щракане с пръсти в ритъм с музиката. Кръвта се надигна към главата ми, когато мъжът неволно докосна една седнала жена и после в знак на извинение интимно прокара ръка по рамото є.
– Боже, какъв задник – каза на висок глас Лана, докато гледаше как Чучелото с шапката се суети с вратата. После ме блъсна с хълбок. – Алиса, успокой се. Имаш такъв вид, сякаш искаш да го удушиш. Я стига, това е само Килер за меки шапки.
Гневът ми отслабна, оставяйки силно смущение.
– Нямаше да... – започнах, но Лана ме прекъсна. Това винаги є се удаваше отлично.
– Казах ли ти, че видях Кристиан гол? – Тя подпря с ръка брадичката си.
Кристиан беше нашият шеф. Той имаше дребничка, красива съпруга и огромно, червендалесто бебе, което приличаше на демон от книга с гравюри. Опитах се, но не успях да измисля невинна причина Лана да го е видяла без дрехи.
– Вие двамата... защото ти прави секс с него ли?
Тя се засмя, сякаш аз имах много по-малко житейски опит от нея, и наистина беше така, но майната ти, Лана.
– Представяш ли си? Луиза би насъскала срещу мен ужасното си бебе. Не, той ми поръча да направя скулптура на семейството.
– Голи?
– Аха – отговори тя, вече губейки интерес към собствения си разказ.
– О! И той... Отвратително ли беше?
Лана повдигна рамене, докато гледаше нещо на екрана на телефона си.
Когато Ела започна да се среща с Харолд, ми беше хрумнало да направя Лана моя приятелка, за да имам свои близки хора, но не стана така. Тя искаше по-скоро публика, отколкото приятелка.
Грабнах парцал и се залових да чистя, за да принудя Лана да направи няколко кафета за разнообразие. Докато се движех между масите, ме обзе странно чувство – остро физическо усещане, че някой ме наблюдава. Аз не съм като Лана – в повечето случаи оставам незабелязана, – затова чувството беше много тревожно и ме направи непохватна. Блъснах се в една от масите, съборих чаена чаша, изругах на глас и докато събирах парчетата, бързо огледах клиентите.
На една маса седяха жени с проблесващи годежни пръстени. Пред всяка имаше чаша зелен чай, а в средата на масата – една-единствена поничка, поръсена с кокосови стърготини и четири вилици. На отделни маси седяха двама мъже с еднакви бради и карирани ризи, прегърбени над еднакви лаптопи „Макинтош“, без да си обръщат внимание един на друг. Жена, която се опитваше да чете „Джейн Еър“, поглеждаше изкосо примирената майка на едно бебе, което силно удряше с лъжица по съседната маса. До вратата седеше мъж с яке „Кархарт“ и слънчеви очила. Носеше плетена, прилепнала за главата шапка, въпреки че беше топло и задушно, и пиеше чаша вода.
И после се случиха три неща: Лана изпусна чинията, която се строши с трясък върху шахматните плочки на пода; мъжът с якето „Кархарт“ погледна над слънчевите си очила по посока на шума и когато го познах, в мен се надигна шокова вълна, която ме накара да се разтреперя.