– Ще поема загубата. – Пъркс бутна снимката в ръката на Финч и напъха книгата в пакета. – Разкарайте се и дори не си помисляйте да се опитвате да се върнете и да я откраднете! До един час книгата няма да бъде в книжарницата ми. Нека някой друг се оправя с това прокълнато нещо.
– Мислите, че е прокълната? – попитах и книжарят ме погледна с нещо, доближаващо се до съжаление.
– Изглеждаш добро момиче – каза и поклати глава. – Защо добрите момичета винаги се мотаят с мръсни типове като него? Никога няма да го разбера.
Пъркс не беше много висок и в един безумен момент ми хрумна да го блъсна настрана и да грабна книгата. Той обаче ни избута навън, преди да събера смелост.
– По дяволите! – каза Финч, когато вратата се затръшна зад нас. – Защо не я взех и не избягах? Защо не го направих?
– И аз си мислех същото. – Някой е бил в стаята с нас снощи.
– Но, Боже, кой е направил снимката? – Финч се втренчи в смачканата моментална снимка в ръката си.
– Няма вероятност да е Дейвид, нали? – Някой е стоял над нас, докато спим.
– Дейвид? Едва му стига мозъкът да си обуе панталон сутринта. Той не е способен да планира гадости на такова ниво.
Тръгнахме бързо по улицата, като се озъртахме във всички посоки и не се опитвахме да го скрием.
– Някой е проникнал в стаята, направил ни е снимката, сложил я е в книгата и след това я е продал на онзи старчок... за да я продаде на нас. Защо? Защо просто не е...
– Защо просто не се е срещнал с теб? – Косата на Финч сякаш беше пораснала два-три сантиметра през последните няколко минути. Явно се удължаваше от стреса.
– Защо не отвлякоха мен? Както направиха с мама? Защо не взеха мен?
– Може би... – Той допря длани една до друга като Шерлок Холмс и шумно въздъхна. – Може би тук са в действие законите на приказките.
– Какво?
– Може би не могат да те докоснат, защото си внучка на Алтея! – Лицето му засия от вдъхновение. – Може би, тъй като във вените ти тече нейната кръв...
– Това не е теория на фенове, Финч, а жив човек! Може би затова отвлякоха Ела. В нейните вени тече повече от кръвта на Алтея, отколкото в моите.
Рязко извърнах глава. Вече не можех да го гледам. Денят беше много ясен и всичко наоколо пулсираше със заплаха. Примигах, когато видях едно момиче на другия тротоар. Беше облечено с дълга селска пола и водеше на плетена каишка прасе с огромен търбух. Срещу нас вървеше мъж с бейзболна шапка и букет бели рози в ръката. Когато той се приближи, видях, че върху цветята блестят изкуствени дъждовни капки. От прозореца на втория етаж на най-близката сграда ни гледаше някаква старица с обратна захапка. Намръщеното є изражение ни казваше да стоим далеч от моравата є. Младият човек с розите държеше фотоапарат в другата си ръка. Момичето ме погледна и развърза каишката на прасето. Мъжът вдигна фотоапарата към окото си.
Те бяха Пущинаците. Всички същества около нас бяха Пущинаците.
В главата ми като ракета се взриви остра болка. Коленете ми се подкосиха, а зъбите и кокалчетата на ръцете ме заболяха. Отново долових мириса на прах и парфюм на книгата. Пред очите ми се спусна зелена завеса и после крило на черна птица затъмни зрението ми.
12. Лин-Мануел Миранда (1980) – американски композитор, текстописец, драматург и актьор, известен със създаването на бродуейски мюзикъли. – Б. пр.
13.
Понякога се плашех колко малко си спомням. Когато се опитах да си припомня живота си, всичко се смесваше в един дълъг, замъглен кадър на дъжд през предното стъкло на кола. Фокусирах ли очи по-наблизо, виждах капки върху стъкло. Фокусирах ли ги по-надалеч, виждах мокра магистрала, която се простира напред. Нещата, които бях запомнила, не бяха домовете, в които бяхме живели, а междинните места – магистрали, пътища, крайпътни отбивки със закусвални за шофьори на камиони. Мотели с топли като локва плувни басейни, в които се носеха паднали листа. Овощна градина, където спряхме веднъж на път за Индианополис, за да си наберем ябълки, които имах вкус на банани, бонбони и цветя.
Имах по-малко спомени за собствения си живот, отколкото за книгите, които бях прочела. В Нешвил четях Франческа Лия Блок. В Мейн беше „Питър Пан“, после „Питър Пан в Кенсингтънския Парк“ и след това „Питър Пан и ловците на звезди“. От зимата, която прекарахме в Чикаго, докато Ела работеше като уредник и помощник-дизайнер на костюми в малък театър, помещаващ се в склад, помнех „Големият сън“ на Реймънд Чандлър и „Хиляда и една нощи“, и простуда, която беше толкова силна и постоянна, че имах чувството, че е нещо лично.
Предполага се, че всеки човек е комбинация от природа и хранене и че истинската му същност се формира с години от приятели, борби, родители, мечти и неща, които си правил като млад; неща, които си чул, а не е трябвало; тайни, които си крил или не си могъл да опазиш; разкаяния, победи и тиха гордост – всичките парчета събрани заедно, които се превръщат в онова, което наричаш свой живот.