Но всеки път, когато напуснехме някое място, имах чувството, че случилите се неща в този град се заличават, докато остават само Ела, караниците ни, разговорите ни и лъкатушещите пътища. Записвах дати и места в ъглите на книгите си и ги изгубвах по пътя. Може би защото чувах шепота на мама в ухото си: „Лошият късмет няма да ни последва на новото място. Не е необходимо да запомняш нищо.“ Или може би защото скъсвахме напълно с предишното място и никога не поглеждахме назад.
Но не мислех така. Смятах, че за всичко съм виновна аз. Съзнанието ми беше като лента на стара касета и презаписваше отново и отново върху стари записи. Понякога се долавяха отделни призрачни ноти на предишна музика. Понякога се чудех каква е била музиката и как е изглеждал първоначалният запис на мен. Боях се, че е по-мрачен, отколкото исках. Боях се също така, че изобщо не е съществувал. Аз бях като балон, завързан за китката на Ела: без постоянното є напомняне коя съм и защо това има значение, бих отлетяла в празното пространство.
Имах чувството, че да загубиш съзнание е точно това – предаваш се и се понасяш в небето. Дори болката в главата ми премина.
Гравитацията обаче остана. Светът не ме пускаше.
Някакъв глас ме викаше отново и отново от
небитието. Зрението ми се възвърна във водовъртеж от спирали и размазани петна, докато накрая се оформи в нещо реално. Някой клечеше пред мен. Слънцето в гърба му го превръщаше в черна сянка. Ръката ми беше натежала като чувал с мокро брашно, но успях да я вдигна и да докосна
ореола му от коса. Човекът застана неподвижно и аз допрях пръсти до меката му шия.
– Мамо? – попитах с дрезгав глас.
– Не. Съжалявам. – Гласът на Финч беше тих и ласкав. Възвърна паметта ми и аз спуснах ръка и я свих в юмрук. – Ти изгуби съзнание – обясни той.
Гърбът ми беше подпрян на ниската каменна ограда на градината пред къща от червеникавокафяв пясъчник. Светлината се беше променила. Беше по-топла и по-златиста. След няколко несполучливи опита заговорих отново:
– Какво стана?
Финч ме гледаше с изражение, което не можех да изтълкувам. Лицето му напомняше на изражението на Ела, след като веднъж изяде кексче с марихуана и ме заведе в планетариума – същите разширени и възторжена очи. Изглеждаше... обзет от страхопочитание.
Сигурно го изтълкувах погрешно. Едва ли представлявах такава възхитителна гледка, след като бях припаднала. Изгледах го гневно и част от блясъка в очите му помръкна.
– Не изгуби съзнание за дълго – добави той. – И не удари главата си. Ще се оправиш. Само трябва да хапнеш нещо.
– Момичето – рекох. – С прасето. И мъжът с фотоапарата. Къде отидоха?
Финч се намръщи леко.
– Не ги видях. Предполагам, че бях зает с теб.
Улицата беше безлюдна, но въпреки това чувствах присъствието на очи, които ме наблюдават.
– Хванах те малко непохватно – продължи Финч – и ти удари коленете си, докато падаше.
Болката обаче не беше неприятна, защото беше нещо, върху което да се съсредоточа. Тялото ми беше натежало като след дълбок сън, когато не можеш да кажеш кой ден е и ти идва да се разплачеш. Исках мама. Исках я така, както е невъзможно да искаш нещо друго на света. Тази първична и остра потребност ме караше да се чувствам сама и изгубена в един студен и страшен свят, като игла в копа сено. Исках мама.
– Хайде да тръгваме. Трябва да се махна от тук.
– Добре. – Финч вдигна ръка, сякаш да докосне лицето ми, и след това я прокара през косата си. – Ще тръгнем веднага щом можеш да вървиш. Можеш ли да станеш?
Можех. Краката ми изтръпнаха от стотици ледени иглички, докато се изправях, и охлузените ми крака ме заболяха.
Тръгнахме. Стрели на мигрена пронизваха очите ми всеки път, когато погледнех осветена от слънцето повърхност. Финч ме видя, че потрепвам, започна да рови в раницата си и сложи на главата ми износена шапка с емблемата на „Рейнджърс“.
Жестът му можеше да се изтълкува като лек флирт, който постоянно виждах да правят момчетата, дори в „Уайтчапъл“, но пръстите му бяха нежни, а изразът в очите му – сложен. Мислите ми започнаха да се изясняват под сянката на козирката на шапката. Какво всъщност бях видяла на тротоара пред книжарницата? Студент фотограф. Момиче с ексцентричен домашен любимец. Това не беше територия на Дважди убитата Катрин, а чиста параноя.