Толкова силен пристъп на параноя, че бях изгубила съзнание. Как ли би ми се подигравала Одри, ако ме беше видяла как припадам на улицата – и ме хваща Елъри Финч?
– Одри – рекох.
– Какво за нея?
– Тя спря баща си. Не вярвам, че той щеше да ме застреля, но тя го спря. Може би ако є се обадя и я намеря сама, ще ми разкаже нещо.
Дръпнах Финч настрана, към близкото кафене, и с жест го помолих да влезе вътре и да ме остави сама. Батерията на телефона ми беше почти изтощена, но щом Финч се отдалечи, позвъних за хиляден път на Ела, очаквайки да чуя гласовата є поща.
Не я чух. Имаше дълга тишина и после далечно изщракване. Сърцето ми подскочи в гърлото. След това учтив механичен глас ме уведоми, че този номер вече не се обслужва.
Седнах тежко върху пожарен кран и смъкнах над лицето си козирката на шапката на Финч. Вече знаех, че Пущинаците могат да се промъкват в стаята, където спим, да подхвърлят страшни снимки в книга и да изпращат гарвани пощальони да изпълняват заповедите им, но изключването на телефонния номер на мама беше нещо толкова конкретно и вкоренено в реалния живот, че ме изплаши повече от всичко друго.
Накрая, когато сърцето ми забави ритъма си, позвъних на Одри. Бях толкова сигурна, че ще се свържа направо с гласовата є поща, че за момент онемях, когато тя отговори.
– Алиса?
– Одри. Ти отговори.
– О, Боже мой, все още не мога да повярвам, че баща ми насочи пистолет срещу теб! – Тя говореше високо и бързо. Представих си лицето є, гримирано и разтревожено, обрамчено с лъскава коса, оформена в съвършена прическа.
– Одри, батерията на телефона ми се изтощава, а искам да ми разкажеш какво се случи с мама.
– Щях да ти се обадя снощи, но не можах да се отърва от татко. Той не пуска от ръката си пистолета вече от двайсет и четири часа. Като нищо ще се простреля в топките.
Зарадвах се, като я чух, че говори както обикновено, но нямах време за празни приказки.
– Одри, моля те, съсредоточи се за секунда. Майка ми. Какво стана?
– О, съжалявам. Извинявай. Още съм уплашена. В момента отиваме в къщата ни в Хамптънс... Опа, не трябваше да ти го казвам. Спряхме да обядваме и аз съм в гнусната тоалетна. Току-що изядох руло с омар с не по-малко от деветстотин калории. Мислиш ли, че шокът действа така?
Стисках телефона си толкова силно, че почувствах как на дланите ми се образуват бразди.
– Майка ми, Одри.
– Боже, много съжалявам. След обяда си отидох вкъщи, защото... ами, налагаше се.
Одри отказва да ходи по голяма нужда в училище. Не ме питайте откъде го знам.
– Влязох и долових онази странна миризма. И ти си я усетила. Помислих си, че Надя е забравила да изхвърли боклука.
Трескаво размахах ръка, правейки є знак да продължи по същество, въпреки че Одри не ме виждаше.
– И после чух караница. Реших, че това не е чудо голямо, защото беше денят на развода. След това обаче Ела издаде някакви звуци, които не бях чувала. Нещо като истерично бръщолевене. И непрекъснато повтаряше: „Моля ви, моля ви!“ И тогава започнах да мисля, че тя не говори с баща ми, а с някой друг.
Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Увих ръка около корема си, където се беше свило нещо студено.
Одри продължи да говори – с най-тихия глас, който я бях чувала да използва.
– Влязох в стаята им. Татко беше там. Изглеждаше ужасно, блед като смъртник, сякаш го бяха ударили по главата. Майка ти беше приклекнала на пода. И над нея стояха... онези двамата.
– Онези двамата? Двама човека?
Гласът на Одри започна да трепери:
– Не съм сигурна. Не знам. Алиса, те приличаха на хора, но мисля, че не бяха хора. Всичко в тях беше... погрешно. Мъжът имаше татуировки на лицето и донякъде изглеждаше секси. Но краката му бяха боси и мръсни – отвратителни. Миришеше толкова лошо, че си помислих, че ще умра. А жената с него, очите є... – Одри млъкна. Чух я как щрака със запалка и рязко вдишва дима. – Майка ти... Мисля, че тя ги познаваше. Те са казали на татко нещо за нея – той не иска да ми каже какво, – но явно е било нещо много лошо и го е накарало да я намрази.
– Одри, батерията на телефона ми ще се изтощи напълно всеки момент. Къде я отведоха?
Секундата, след която тя отново заговори, беше мъчителна:
– Не знам точно къде. Отначало бяхме в спалнята и двамата непознати ме уплашиха, а после изведнъж се озовахме в кола. Хубав автомобил с тъмни стъкла. Може би съм припаднала. Мъжът и жената седяха отпред, а ние тримата – отзад. Баща ми се потеше толкова обилно, че си помислих, че ще получи сърдечен удар, но майка ти изглеждаше добре. Държеше се. Наистина, Алиса. Изглеждаше силна. Вече не плачеше. Седеше с изправени рамене и гледаше право напред. След това спряха колата в някакъв скапан квартал в Бронкс и пуснаха мен и баща ми. Отне ни цяла вечност да вземем такси, за да се върнем. Майка ти ми се усмихна. О, по дяволите, и ми каза да ти предам нещо. Не разбирам какво означава, но може би ти ще разбереш. Слушаш ли?