– Да, Одри, слушам. Какво каза тя?
– „Кажи на Алиса да стои далеч от „Лешниковата гора“, по дяволите!“
Долепих телефона до ухото си, сякаш това щеше да ми помогне да разбера какво става.
– Каза ли защо? Каза ли нещо друго? Видя ли в каква посока се отправи колата?
Крещях в телефона толкова силно, че един мъж, който седеше на пейка на отсрещната страна на улицата, ме изгледа с неприязън. Настъпи секунда мълчание и после се чу мърморене с непогрешимия акцент от Ню Джърси, което можеше да издава само Харолд.
– Това е женската тоалетна, татко! – изписка Одри. – Говоря с Оливия!
Гласът му стана по-силен и телефонът запищя в ухото ми, докато Одри натискаше бутоните в усилието да затвори. Накрая разговорът прекъсна. Не исках да є навличам неприятности, но не можех да не опитам да є позвъня още веднъж. Обаждането беше препратено направо към гласовата є поща.
Тя не плачеше. Изглеждаше силна. Одри каза така, сякаш Ела беше генерал, който отива на екзекуция. Дори посланието на мама към мен звучеше като последни думи.
Вратата на кафенето се отвори и на улицата излезе Финч. Носеше две бутилки вода и хартиен плик. Разказах му накратко какво е казала Одри и приклекнах на улицата.
– Хей... хей... – Той сложи ръка на главата ми и я задържа там като шапка.
Стиснах очи, дишайки тежко, и се съсредоточих в миризмата на желязо върху охлузената кожа на коленете ми и топлата длан на Финч върху косата ми.
След минута той сложи другата си ръка на
рамото ми и внимателно ми помогна да се изпра-
вя и да се облегна на тухлената стена на кафе-
нето.
– Така в главата ти ще нахлуе твърде много
кръв. Това е лоша идея. Дишай дълбоко. И изяж това.
Студеният сандвич, около който той уви пръстите ми, все едно беше къс дърво. Гърлото ми изтрака като изсъхнало насекомо, когато насила преглътнах няколко залъка.
– Одри говореше така, сякаш мама е мъртва. – Гласът ми прозвуча толкова отчаяно, че едва не се задуших.
– Одри не е най-умното момиче на света – внимателно отвърна Финч. – И не е и най-добрият свидетел.
Сподавих нервния си смях.
– Трябва да отидем в „Лешниковата гора“.
Финч отвори широко очи от почуда.
– Добре.
– Не знам какво ще намерим там – предупредих го. – Не знам дори дали имението все още е на Алтея. Може би сега там живеят някакви богаташи или може да е нещо много по-лошо. Не си длъжен да идваш с мен.
– Ще дойда.
Знаех, че така ще отговори.
И тогава изведнъж се сетих, че нямам представа къде се намира „Лешниковата гора“.
– Хм. Има малък проблем – рекох.
Краткото, макар и интензивно търсене по мобилния телефон потвърди очевидното: нямаше регистриран адрес на „Лешниковата гора“. Знаех само, че е някъде в северната част на щата.
– Може би това е изпитание – каза Финч. – Само верните на сърцето могат да намерят пътя. Класика в жанра.
– Само верните на сърцето? Боя се, че нямам шанс.
– Говоря сериозно. Така трябва да разсъждаваме.
– Я стига. Това е реалният живот, не вълшебна приказка.
Той ми отправи типичния за него студен, безизразен поглед, с който ми казваше, че не заблуждавам никого.
– И ти като мен не го вярваш.
Не го вярвах. В представите ми портите на „Лешниковата гора“ можеше да са в склона на вълшебен хълм. Ако мама беше някъде, откъдето можеше да ми се обади, щеше да го направи. А ако беше мъртва, щях да разбера – вярвах го с цялата сила на душата си. Тя не можеше да умре, без да го почувствам по някакъв начин. Ако мама беше мъртва, щях да окуцея. Или щях да ослепея.
Това означаваше, че или я държат някъде и не є позволяват да ми се обади, или че е на някакво далечно място, където няма мобилно покритие. Не бях сигурна кое е по-лошо.
– Хей, почакай – каза Финч. – Може би открих нещо.
Той седна до мен и ми показа страница от блог, отворена на телефона му и озаглавена „Бягане по поле с глухарчета“. Присвих очи, вгледах се в снимката на блогърката, някоя си Нес, и изпъшках. Тя беше на двайсет и няколко години и явно беше обсебена от образа на Смъртта в книгите на Нийл Геймън. Освен това подозрително много приличаше на аспирантката, която преди няколко години причака мама в супермаркета „Феъруей“ и поиска информация за Алтея.