С Мартин потеглихме от Ню Йорк Сити в сряда. Пътувахме пет часа на север и после обикаляхме из райони с езера. Признавам, надявахме се някаква следа да ни поведе напред, знаейки, че иначе търсим малко грахово зърно под огромен дюшек. И двамата изпитвахме силно чувство, че имението „Лешниковата гора“ е обградено с дървета...
– Иначе нямаше да се нарича „Лешниковата гора“, тъпачко! – не се сдържах и изкрещях.
И двамата изпитвахме силно чувство, че имението „Лешниковата гора“ е обградено с дървета, и с хондата на Мартин обиколихме множество големи и уединени домове в гористи местности близо до многобройните езера в щата. Няколко пъти кучета атакуваха колата и ще призная, че бях изненадана колко бързо собствениците на къщи в северната част на щата са готови да извадят пушка срещу учен, който само търси информация и чието независимо проучване разчита изключително на помощи и дарения. (Щракнете тук, за да научите повече.)
На третия ден – както очаквах, поради значението на числото 3 във вълшебните приказки – късметът най-после ни се усмихна. Спряхме да закусим в закусвалня, собственост на жена, която беше чувала, че наблизо живее някаква писателка, въпреки че името Алтея Прозерпина не є говореше нищо.
Превъртях обширно бръщолевене колко жалко е, че никоя сервитьорка и готвач на палачинки във всяка закусвалня за шофьори на камиони от тук до Марс не е чувал за моята баба, която написала една-единствена неголяма книга и станала знаменитост, и чиято книга не е преиздавана след изпадането на авторката в „небитието“. След това пишеше:
Инстинктите ни подсказаха да свърнем по черен път с черешови дървета от двете страни, разцъфнали съвсем ненавреме. Когато десетина минути по-късно стигнахме до високи, боядисани в зелено метални порти, ние разбрахме, че сме открили целта си – портите бяха украсени със стилизирано лешниково дърво. Заповядах на Мартин да паркира хондата някъде, където няма да се вижда, въпреки че не забелязахме камери. Слязохме от колата. Въздухът беше благоуханен. По моя преценка беше цели двайсет градуса по-топъл, отколкото когато излязохме от закусвалнята.
Надникнахме през портите, но не видяхме нищо освен няколко дървета на трийсетина метра по-навътре. Докато обикаляхме пеша, установихме, че имението е оградено от гъста растителност, която не ни позволява да видим какво има вътре. На няколко места Мартин се опита да се прехвърли през оградата, но се оказа, че това е невъзможно.
Нямахме трохи, с които да отбележим пътя си в гората, и когато отворих навигацията на телефона си, картата показа, че се намираме в средата на Берингово море. Картата на телефона на Мартин показа, че сме в „Грейсланд“13 в Мемфис. Шега на вселената ли беше това или знак, че сме на границата на нещо по-голямо, отколкото можехме да си представим? Бях сигурна, че Алтея – или похитителят є – ни се смеят отнякъде.
Не успяхме да намерим начин да влезем и затова се наложи да напуснем гората. Пиша това сега, в мотелската си стая, на четирийсет минути път с кола от „Лешниковата гора“. Утре ще влезем в имението на всяка цена.
С Елъри се спогледахме с повдигнати от почуда вежди.
– Тя спи с Мартин, нали? – попитах.
– Само в мечтите на Мартин.
Но зад глупавата самовлюбеност на Нес може би имаше нещо реално. Древен източник, както тя пишеше, на истински вълшебни сили.
– Най-странното е фактът, че тя е проследила баба ми до дома є, защото е мислела, че трябва да я спаси – отбелязах.
– Не, най-странното е фактът, че това е последният постинг в блога є – възрази Финч.
Погледнах датата: 17 януари. Преди девет месеца, малко преди смъртта на Алтея.
– А дотогава колко често качваше постинги?
– Почти всеки ден.
– Хм. – Щракнах на биографията на Нес, видях нейна по-голяма снимка и прочетох, че харесвала вълшебни приказки, тематични купони и куклен театър. – Мислиш ли, че са насъскали срещу нея Дважди убитата Катрин? – пошегувах се, но всъщност не го мислех сериозно.
– Тя не е типът, който Катрин напада, но не бих се изненадал. И ти не би се изненадала. Какво правиш?
Бях щракнала обратно на постинга и пишех текст в карето за коментари.
– Моля я да се свърже с мен.
Здравей. Аз съм онази, с която ти се опита да говориш за Алтея преди години – написах и се замислих за момент. – Сега съм готова да говоря с теб. Ще ми изпратиш ли имейл адрес за връзка?
Преди да успея да върна телефона на Елъри, се появи отговор. Аватарът показваше бледото лице на Нес. Тази ли си, която мисля?