Сърцето ми ожесточено заблъска зад ребрата.
– Хм. Бързо стана.
Не съвсем, написах с треперещи пръсти. Не бях Ела, но все пак бях най-близкият до нея вариант, на който можеше да разчита Нес.
Изчаках една-две минути за отговора є.
В Ню Йорк ли си?
Да.
След няколко секунди в нов коментар се появи адрес в Бруклин. Мъчех се да си спомня в коя част на района беше, когато адресът изчезна.
– По дяволите. Запомни това: Оноре Стрийт 475, 7Е. Запомни ли? Оноре Стрийт 475, 7Е.
Финч грабна телефона си и записа адреса в приложение на търсачка на таксита.
Кожата на врата ми настръхна.
– И тази жена е седяла в стария си постинг за Алтея и е чакала да є се обадя?
– Така изглежда.
– Не е ли странно?
Финч присви очи и ме погледна.
– Странно – в контекста на деня, който преживяваме? Не съвсем.
Той стана, за да посрещне таксито, а аз наклоних назад глава и примигах срещу слънцето. Последните огнища на главоболието обгориха като горещи игли мозъка ми.
13. Имението на Елвис Пресли. – Б. пр.
14.
Нес живееше в грозна модерна сива сграда с формата на кутия в края на улица с къщи от червеникавокафяв пясъчник. Устоях на подтика да погледна нагоре, докато се приближавахме към стъпалата пред входа. Не исках да срещна погледа на някоя озъбена, разрошена жена през прозорец на седмия етаж. Посещението ни и без това беше достатъчно странно.
Финч огледа редицата звънци и натисна този на 7Е. След няколко секунди от домофона се чу нещо приглушено и неразбираемо.
– Какво... чака... за?
Спогледахме се. Финч отново натисна звънеца.
Този път гласът по домофона беше по-ясен. Въздъхна и попита:
– Какво чака Илса?
– Смъртта – спокойно отвърна Финч, говорейки по домофона.
Последва мълчание и после се чу носовото бръмчене на отварящата се врата. Финч самодоволно ме погледна.
– Може да кажеш каквото искаш – рекох. Не се виждаше асансьор, нито преддверие. Имаше само тесни стълби, застлани с избелял сив килим. Изглежда, трябваше да се качим пеша до седмия етаж.
– Какво да кажа?
– Че знанията ти за Пущинаците ни помогнаха да влезем. Аз нямах представа какво чака Илса.
Той повдигна рамене.
– Но можеше да предположиш, нали? Когато се колебаеш, отговорът винаги е Смъртта, с главно „С“. Това е трикът на Пущинаците.
Не разговаряхме, докато вървяхме към етажа на Нес. Пестяхме силите си за изкачването. На последната площадка се превих на две и задъхано прокълнах „Уайтчапъл“, където вместо часове по обикновена физическа култура предлагаха дихателна гимнастика и крав мага, по избор.
– Как си, охлюв? – Финч закачливо ме плесна по рамото и аз блъснах ръката му.
Вратата пред нас изскърца и се открехна и ние се стреснахме.
Въпреки че лицето є беше изчистено от грима, аз веднага познах Нес. Тя стоеше между вратата и рамката и ни гледаше с разфокусирани очи.
Беше с черни джинси и суичър с емблемата на Братя Уизли – „Всички видове вълшебни разбойници“, изцапан на гърдите с нещо тъмно – надявах се, че е кафе. Очите є бяха широко отворени и облачносини, а косата є беше като гнездо от тъмни къдрици, тук-там прошарени със сиво, въпреки че беше твърде млада, за да е побеляла. Изненадах се обаче колко стара изглежда. Снимката в биографията є сигурно беше правена преди едно десетилетие. Погледът є разсеяно се плъзна по Финч и се спря на мен. Видях, че пръстите є се вкопчиха във вратата.
– Ти ли ми писа?
Кимнах.
– Ти си... внучката на Алтея, нали? Онази, която ме замери с портокал във „Феъруей“.
– Ами... да. Може ли да вляза?
– Само ти. – Нес се отдръпна от вратата и ме пусна да вляза с погребално изражение на лицето.
Повдигнах рамене, извинявайки се на Финч, и я последвах.
– Хей, почакай. – Той пъхна крак между вратата и рамката. – Алиса.
– Всичко е наред, Финч.
– Мислиш ли? – тихо попита той. Големите му очи бяха толкова разтревожени, че ме побиха хладни тръпки по гърба. Така става, когато започнеш да се нуждаеш от някого. Той свиква с това и започва да те защитава.
– Няма проблем – казах троснато и го изблъсках навън, за да мога да затворя вратата.
Надявах се, че жестът ми изглежда дружески.
В сравнение с апартамента на Нес, книжарницата на Уилям Пъркс беше като японска каменна градина. Миризмата беше клаустрофобична – смесица от индийски благовония, престояла храна за вкъщи и мръсна коса, примесена със скрит нюанс на салвия, познат ми от ритуалите за пречистване на Ела.
Преборих се с вонята и започнах да оглеждам детайлите. Апартаментът всъщност представляваше ателие. Повечето пространство на пода беше заето от запечатани кашони и купчини книги, а на останалите свободни места имаше маса за хранене, легло и хлътнало кресло, тапицирано със зелено кадифе, всичките отрупани с разни неща – смачкани на топка дрехи, кутии от пица, занаятчийски материали. Купища занаятчийски материали. Надявах се, че Нес практикува арттерапия, защото имаше такъв вид, сякаш се нуждаеше от това.