– Искаш ли чай? – с дрезгав глас попита тя и ме погледна изкосо. Очите є плашливо се стрелнаха встрани, когато се опитах да отвърна на погледа є.
– Не... Добре – отвърнах, променяйки отговора си, когато тя обидено присви очи.
Нес се обърна с гръб към мен и се приближи до електрически чайник, който едва се крепеше на ръба на мъничкия є кухненски плот. Зачудих се, но не попитах откога е водата в чайника.
Докато я чакахме да заври, аз потърсих място, където да седна. До масата беше придърпан сгъваем стол, върху който нямаше нищо по-опасно от купчина вестници, затова понечих да ги преместя на пода.
Заглавието на най-горния вестник привлече вниманието ми. Полицията започва разследване на серия убийства в северната част на щата. Докато Нес изваждаше пакетчета чай „Липтън“ от кутията, аз седнах и започнах да чета.
Селцето Бърч в щата Ню Йорк напоследък е в центъра на полицейско разследване от особена важност. Три неразкрити убийства за седем месеца...
– Лимон или сметана?
Вдигнах глава. Млечносините очи на Нес се приковаха в моите.
– Ами, само захар. – Колко стара ли беше сметаната? Беше ли мухлясал лимонът? Захарта поне беше безопасна.
Нес се обърна отново, за да изсипе пакетче захар в чашата ми, и нещо ме накара да откъсна статията от първата страница на вестника и да я пъхна в джоба на полата си. Когато чаят беше готов, Нес отмести настрана част от боклуците на кухненската маса, хвърли на пода съдържанието на втори сгъваем стол, сложи пред мен чаша в бяло и оранжево с емблемата на магазин „Забар“ и седна.
– Е, какво искаш? – попита тя.
Нямаше предисловия – освен онези, които вече бяха прозвучали.
– Прочетох последния постинг в блога ти и се надявам, че ще ми кажеш как да намеря „Лешниковата гора“.
– Ха! – Нес отметна назад глава и го изкрещя, както правят героите в романите. – Кажи ми три важни причини защо искаш да отидеш там. Три е щастливо число във вълшебните приказки. Но ти вече знаеш това. – Тя изкриви лице и гневно се втренчи в мен. Тази жена беше луда.
– Ами ако имам само една важна причина?
Нещо отвътре възпламени празнотата в сините є очи.
– На колко години ти изглеждам? – неочаквано попита Нес.
Повдигнах рамо. Ако искаше да я ласкаят, беше сбъркала адреса.
– Не знам. На трийсет... и пет?
– На двайсет и шест съм.
Стиснах чашата с чая и се вгледах в Нес. Сивите кичури в косата є, фините бръчки около очите є. Бях чувала, че хората побеляват от травмиращи преживявания, но това беше нещо друго.
– Влезли сте вътре, нали? – попитах тихо. – Как го направихте?
Нес се приведе напред и косата є падна върху лицето.
– Влязохме – монотонно изрече тя, – защото ни позволиха. Щяхме да търсим входа вечно, ако не ни бяха пуснали. Убиха Мартин, но мен оставиха жива. И до днес не знам защо. – Някакво чувство оживи лицето є – вероятно изследователски интерес, който беше осмислял живота є преди това. – Защо не ме убиха? Защо ме пуснаха да си вървя?
– Кой уби Мартин? – Наведох се напред и ръбът на масата притисна гръдния ми кош. – Пущинаците ли?
Нес се втренчи в мен и гласът є придоби лекторски тон:
– Когато прекараш една нощ на вълшебен хълм, слизаш и откриваш, че в света са минали седем години. Но когато „Лешниковата гора“ ме пусна, не се беше променило нищо. Беше изминала само една нощ. Колата ни все още беше там. С чашата с кафето... на Мартин. В чашодържателя. Кафето все още ставаше за пиене. Но аз се бях променила. За една нощ остарях със седем години, предполагам. – Тя докосна леките бръчки в ъгълчетата на очите си. – Само ме погледни.
Погледнах я. Това беше всичко, което можех да направя за нея.
– Въпросът е, че не бих ти помогнала да отидеш там дори да имаш триста причини – разпалено заяви Нес.
– Обясних ти, че имам само една. Те хванаха майка ми. Нямам друг избор. Знам, че ще го помислиш за лудост, но трябва да отида. Всичко, което можеш да ми кажеш, ще помогне.
Нес конвулсивно поклати глава и произнесе нещо с тих, напевен глас:
– Търси, докато червени станат листата. Съший с конец двата свята. Ако не завършиш пътя си в тъмата, страхувай се от първия зрак на зората.