Думите ме пронизаха като студен вятър. Детските стихчета винаги ми въздействаха така, дори безобидните. Това стихче съвсем не прозвуча безобидно.
– Това е всичко, което мога да ти кажа – добави Нес. – Съжалявам.
– Но какво ми каза? Нищо не ми каза! Защо изобщо ме пусна в дома си? – Пламък запали фитила, който винаги беше в гърдите ми. – Защо отговори на имейла ми?
Тя повдигна рамене. Проницателността в очите є угасна. Разумът є отново стана синьо небе с пробягващи по него облаци и яснотата се скри във водовъртежа им. Нес шумно си пое дъх през стиснати зъби и в същото време заговори:
– Мислех, че като те видя, всичко ще се промени. Ще се събудя и отново ще искам нещо, ще почувствам нещо. Нощта в „Лешниковата гора“ беше най-дългата в живота ми. Видях неща, които никой не трябва да вижда. Приятелят ми беше убит. Би трябвало да съм тъжна, нали? Но не съм. От онази нощ не чувствам нищо. Вцепенена съм. Едната ми половина все още е там, затворена в гората, а другата е тук, затворена в тази стая.
Нес стана с огромно усилие и се приближи до външната врата. Помислих си, че ще я отвори и ще ме изгони, но тя се облегна на нея и ме погледна.
– Може и да мислиш, че имаш важна причина да отидеш там, но не си заслужава. Нищо не си заслужава да преживееш такива неща и да почувстваш онова, което почувствах аз. Струва ми се, че съм подменена и съм в чуждо тяло. Не помня какво харесвах, нито какво исках или защо съм работила и напускала дома си и какво съм правила. Нищо. Всичките ми спомени изчезнаха. – Гласът є стихна до шепот. – Мисля, че онази, която съм била, изчезна. По-добре изобщо да ме няма.
И после Нес отвори вратата. Изправих се на крака, които не бях сигурна дали ще ме издържат.
– Кажи ми поне името на селото – помолих я. – Селото, където е бил мотелът ви. Сама ще намеря останалото.
Очите є ме огледаха равнодушно. Рязко си поех дъх, когато видях зениците є отблизо – леко овални, като на коза. Нима винаги са били такива? Нес се усмихна самодоволно толкова бързо, че за малко да не забележа.
– Ти си внучката на Алтея – каза тя. – Отиди в гората. Ако те искат да ги намериш, ще ги откриеш.
15.
Финч ме чакаше, седнал на стълбите за по-долния етаж, и скочи, като ме видя.
– Е, научи ли адреса?
Въпросът беше толкова нелеп, че не отговорих веднага. В главата ми отекваше стържещият глас на Нес, който напевно изговаряше детското стихче.
– Не.
– По дяволите. Научи ли изобщо нещо?
– Нес беше поредният човек, който ми каза да стоя далеч от „Лешниковата гора“. – Докато слизах-
ме шест етажа, аз преразказах на Финч разговора си с Нес, но не можах да предам най-странните части от него – погледа є и странното стихче. Думите є влудяващо се бяха вкопчили във върха на езика ми, но не можех да ги възпроизведа точно.
– И жилището є беше пълно със стари вестници, прахоляк и занаятчийски материали. Купища неизползвани занаятчийски материали. – Изведнъж мисълта за тях ми се стори сърцераздирателна – лепилото с брокат и низовете пайети, за да върнат душата на една жена, която я е загубила за една нощ, дълга седем години.
Финч не каза нищо. Погледнах го и видях, че той хапе бузата си отвътре и е навел глава.
– Какво има? – попитах нервно, с писклив глас.
– Ще отидем ли там въпреки всичко?
Спрях изведнъж на последната площадка на стълбището.
– Какво?
Финч не отговори веднага и аз хукнах и излязох на синкавата следобедна светлина.
Тръгнах по тротоара. Хладният въздух ме освежи след задушната, безнадеждна горещина в апартамента на Нес. Думите є ме бяха уплашили, но и ме накараха да се почувствам непреклонно жива. Ноздрите ми вдишваха мириса на октомври. Стомахът ми се присви от глад. В кръвта ми кипяха последните остатъци от сутрешния кофеин. А в областта на сърцето ми се загнезди болка, която нямаше да премине, докато Ела отново не застанеше до мен.
– Е, какво става? – попитах, когато Финч ме настигна и тръгна с мен. – Отказваш ли се?
– Ти ме разбра погрешно. Само исках да се убедя, че не си се уплашила. – Думите му бяха предизвикателни, а очите му блестяха ярко. – Майка ти не иска да ходиш там, Нес явно се е изгубила в гората и нямаме представа откъде да започнем. Искам да се уверя, че не си променила решението си. – Той се завъртя, сякаш се готвеше да си тръгне.
– И какво, ако съм размислила? – попитах раздразнено. – И ако съм решила да се откажем?
Финч се замисли върху думите ми, връщайки се в реалността.
– Тогава ще се откажем. Ти решаваш.
Гласът му беше спокоен и той каза онова, което трябваше. Аз обаче не му вярвах. Нещо в изражението му ме накара да си спомня, че не всичко е заради мен. Може би Финч не се опитваше да участва в моята приказка, а искаше да започне своя приказка. „Лешниковата гора“ не е твоя – исках да му кажа. – Нито пък Пущинаците.“ И може би трябваше да му го кажа. Но той беше единственият, който стоеше между мен и абсолютната самота, затова замълчах.