С мъжа се втренчихме един в друг и той разбра, че съм го познала. Когато погледите ни се срещнаха, аз изведнъж си спомних неща, които бях забравила: преди десет години, колата му, която миришеше на коледна елха. Когато спряхме да закусим, той поръча за мен не само палачинки, но и яйца. Аз бях с пурпурночервено кадифено яке, тениска на райета, клин и бели ботушки със сребристи шпори, с които страшно се гордеех. Мъжът ми беше разказал приказки, някои от които знаех, а други не. Не запомних за какво се разказват, но си спомням чувството, което предизвикаха в мен: чувството, което изпитваш от хубава, истинска поезия, от която кожата ти настръхва и те побиват тръпки по гърба и очите ти се насълзяват.
Той беше мъжът, който ме отвлече със синия си буик и който си въобразих, че е баща ми. Рижата му коса беше скрита под плетената шапка, но познах очите му. Навремето бях малка и знаех само, че той е възрастен. Сега забелязах колко е млад – на двайсет, най-много двайсет и пет години. Не го бях виждала десет години, но той не се беше променил. Изобщо не беше остарял и изглеждаше абсолютно същият. Това беше невъзможно. Знаех обаче със сигурност, че е той и че е дошъл тук заради мен.
Докато осъзнавах всичко това, мъжът стана, взе книгата си от масата и излезе от кафенето. Преди камбанките на вратата да замлъкнат, аз се втурнах след него. На пътя ми се изпречи кабелът на нечий лаптоп и аз едва не съборих компютъра на пода. Докато се извиня и отворя вратата, загадъчният мъж вече беше изчезнал. Огледах наляво и надясно тихия тротоар. Ръцете ме засърбяха за цигара. С мама ги бяхме отказали, когато се преместихме да живеем при Харолд.
Мъжът беше изчезнал. След няколко минути се върнах в кафенето.
Той беше оставил на масата празна чаша. Смачкана на топка салфетка. И перо, гребен и кост. Перото беше тъмнозлатисто, с фин като дантела тъмнозелен връх. Гребенът беше червен, от пластмаса. Кокалът сигурно беше от пиле, но имаше формата на кост от човешки пръст. Беше избелен и идеално чист. Трите предмета бяха наредени като йероглиф, смътно наподобявайки буквата „П“, която се запечата в паметта ми, докато ги прибирах в джоба на престилката си.
– Какво беше това? – попита Лана. Никога не бях виждала в очите є такъв интерес към мен. – Момиче... устните ти са побелели. Направи ли ти нещо онзи тип?
Да, отвлече ме, когато бях на шест. Мисля, че той е Повелител на времето.
– Никой. Искам да кажа, че не знам кой беше. Сгреших. Мислех, че го познавам, но сбърках. Припознах се.
– Никой, така ли? Не вярвам на нито една твоя дума, но няма значение. Ще седнеш тук, ще ти донеса нещо за ядене и няма да работиш, докато престанеш да изглеждаш ужасно. О, само че трябва да тръгвам след двайсетина минути, затова се надявам, че дотогава ще изглеждаш по-добре.
Едва седнах. Коленете ми се огъваха. Едната от жените с годежните пръстени ме погледна намръщено и почука с пръст по чашата си, сякаш трябваше безплатно да є долея чай. „О, само ме предизвикай“ – помислих си, но нямах сили да се ядосам.
Бях твърде уплашена. Нека наричаме нещата с истинските им имена, Алиса. Може би щях да се убедя да мисля онова, в което толкова силно исках да повярвам – че той беше човек, когото никога не съм виждала и който приличаше на някого, когото бях срещнала за малко преди едно десетилетие. И може би щях да забравя за него, ако не беше книгата, която видях в ръцете му, когато той бързо излезе навън.
Не я бях виждала от години, но разбрах коя е веднага щом зърнах познатата зелена корица.
Мъжът четеше „Приказки от Пущинаците“. Естествено. Какво друго можеше да чете?
2. От песента „Бял заек“ от албума „Сюрреалистична възглавница“ на групата „Джеферсън Еърплейн“, 1967 г. – Б. пр.
3. Лори Мур (родена Мари Лорена Мур, 1957 г.), американска писателка, известна предимно с хумористичните си и хапливи разкази. – Б. пр.
4. Английска рокгрупа, създадена в Манчестър през 1983 г. – Б. пр.
3.
Бях на десет, когато за пръв път видях книгата. Беше достатъчно малка, за да я сложиш в джоба си, с твърде зелени корици, предната – със златисти релефни букви. Под странното заглавие беше името на баба ми, изписано с главни букви.
Вече бях момиче, което със затворени очи опипваше гърбовете на мебелите, търсейки тайни врати, и отправя желания при вида на падащи звезди, когато нощта беше достатъчно тъмна, за да ги видя. Намирането на зелена книга със златисти букви и име от вълшебна приказка в иначе безинтересен шкаф ме изпълни с трепетно вълнение. Ровех в тавана на семейството, при което бяхме отседнали. Бяха богаташи с двегодишен син и нямаха нищо против да наемат бавачка със свое дете, които да живеят в дома им. Пребивавахме в стаята им за гости през цялата първа половина на моя пети клас в училище, като по чудо без произшествия, докато засилващата се дружелюбност на съпруга към Ела я принуди да заминем.