– Добре. „А“ – карта на Амстердам, защото там си загубил момчешката си чест. – Постарах се с интонацията си да изпиша кавички около този израз. – „Б“... „Белият зъб“ от Джeк Лондон, защото четях тази книга, докато с мама живеехме във Върмонт.
– Добре. „А“ – Амстердам, защото там изгубих... момчешката си чест. „Б“ – „Белият зъб“, защото ти си я чела, докато си живеела във Върмонт. „В“... да видим, „В“ – врана, защото много се страхувах от тези птици, когато бях малък.
Не му се присмях. Враните наистина са страшни. Повторих трите неща в нашия дворец на спомените и млъкнах.
– И така, „Г“ – глупост, защото това е качество, което ние с Ела най-много мразим в хората.
– Не става. Трябва да бъде предмет, нещо, което можеш да вземеш в ръка.
– Добре – измърморих. – Тогава „Г“ – „Гордост и предразсъдъци“. С мама гледахме филма в една мотелска стая.
– Филм? Защото някога си го гледала?
– Тогава нека да бъде книга – отвърнах, защитавайки се. – Чела съм и книгата.
– Добре, добре. – Финч изброи нещата от „А“ до „Г“ и после се усмихна. – „Д“ – домино. Мама винаги ми носи домино, когато се разболея, играехме.... Носеше ми.
За момент и двамата затаихме дъх.
– „Е“ – евкалиптови бонбони – побързах да кажа. – Защото с Ела ги обичаме.
Погледът на Финч се отмести към разтворения ми суитчър, където се виждаше върхът на татуираното цвете.
– Но това на рамото ти не е цвят на евкалипт, нали? Винаги съм искал да те попитам какво е това растение? Стебло с бодли...
Смутено докоснах рисунката с черно мастило и си спомних изражението на Ела, когато се върнах с татуировката. Объркано изражение, гняв, който не можех да определя. Тогава се засрамих, без дори да знам защо.
– После ще ти разкажа. Когато стигнем до „Т“.
Буквите на Финч бяха „Ж“, „И“ и „Л“ (жребче, защото в първи клас написал цяла фантастична повест за жребче, което по-късно станало боен кон; индианец, защото майка му направила костюм на индианец за училищния карнавал; лимонов сладкиш, защото веднъж колата им попаднала в снежна буря и цял ден яли само това, докато чакали да ги измъкнат от снега). На мен се паднаха буквите „З“ и „К“ (запечени сандвичи, защото ги обичах, и „Колекционерът“ от Джон Фаулз, защото я четох в Темпи).
Отново дойде моят ред. „М“. Повторих напевно нещата дотук в нашия дворец на спомените, изпитвайки глупаво чувство на гордост, че съм запомнила правилно всичко.
– Добре. „М“. „М“ е за...
– Само не казвай пак храна, защото си яла, или книга, защото си я чела – прекъсна ме Финч. – Искам някакъв реален спомен.
Почувствах раздразнение, примесено със срам.
– Искаш да кажеш, че играя нечестно?
– Не! Аз само... Мислех, че така ще те опозная по-добре. И че може би ще си спомниш нещо за миналото си. И за семейството си.
Той го изрече безгрижно, без да набляга на нищо, но аз разбрах какво иска.
– Нали помниш, че никога не съм я виждала? – попитах разгорещено. – Никога! Алтея изобщо не присъства в живота ми и мама не е говорила с нея от шестнайсет години.
– Ами детството ти? Къде израсна? Какво си спомняш за това?
Очите му бяха приковани в пътя отпред, но в гласа му прозвучаха резки, обвинителни нотки, сякаш събираше спомени за мен за биография. Само по себе си това не можеше да не ме вбеси, но най-лошото от всичко беше неговата увереност. Убедеността му, че главата на всеки прелива от спомени, които без особени затруднения може да извади на бял свят, ако иска. Половината от гадостите, които мислех, че са се случили на мен, се случваха в книги или на Ела, в някоя от историите є за нелеката є младост като самотна майка, която се мъчи да свърже двата края.
– Не искам повече да играя тъпата ти игра – заявих и се обърнах към стъклото. – Пък и кой използва игра в кола, за да се похвали, че е правил секс с някаква кучка в парка?
– Кучка? Тя ми беше гадже осем месеца. Много е грозно, когато момичетата се наричат една друга с тази дума.
– О, Боже мой, Финч, трябва да ти дадат научна степен по лингвистика.
В този момент в един идеален свят бих пъхнала слушалки в ушите си и цигара в устата си, за да опуша въздушното му пространство, но този свят не беше идеален. Така че се задоволих само да извърна глава и да се втренча през стъклото, оставяйки всичките азбучни спомени да изпадат от мозъка ми като сняг.
Мълчанието в колата стана напрегнато и после се отпусна, когато стана ясно, че никой няма да го наруши. Чудесно.