Гледах шубраците отстрани на пътя, когато задръстването най-после свърши, и рязко се устремихме напред. Финч се движеше с равномерна скорост и радиото свиреше успокояваща музика. Изпаднах в полусънното състояние на емоционално изтощен пътешественик. Сега, когато не ме разсейваше нищо, чувствах отсъствието на Ела като болка в костите. Докато се движехме, паниката стихваше, но всеки път, когато видех светнали стопове на коли, се завръщаше отново.
Шубраците се превърнаха в дървета и после в рядка гора. Отклонихме се от главния път и поехме по лъкатушещо двулентово шосе. Вдясно от пътя пред нас видях неясна потрепваща светлина, присвих очи и се вгледах в нея. Челно фенерче на мъж със смешни велосипедни панталони. Той тичаше на място, поставил пръсти върху пулса под брадичката си. Изглеждаше глупаво и аз се усмихнах. След това до него се появи тъмнокожа жена със снежнобяла рокля и допря устни до гърлото му.
Колата профуча покрай тях и бегачът с жената изчезнаха в мрака зад нас.
– Видя ли това? – изкрещях пронизително.
Финч подскочи и колата рязко свърна вдясно.
– Какво?
– Бегачът... и онази жена... – Какво всъщност бях видяла? – Има ли вампири в Пущинаците?
Пръстите му се вкопчиха във волана.
– О, Боже мой! Не точно.
– Обърни.
Финч намали и направи обратен завой. Докато се връщахме, напрягах очи да видя челното фенерче или очертанията на двете фигури в сумрака, но не забелязах нищо. След като кара бавно пет минути, Финч пак обърна.
– Сигурна ли си, че видя нещо? Стори ми се, че задряма.
Изгледах го яростно, въпреки че той беше прав. Дали превъзбуденият ми разум измисляше някаква стряскаща смесица от страшни приказки и кошмари в мрака? Сетих се за статията, която бях откъснала от вестника в апартамента на Нес и която остана в джоба на униформената ми пола, напъхана в боклука в тоалетната на „Таргет“.
– Спри. Веднага.
Очите му се стрелнаха към дърветата, чиито листа шумоляха в тъмносиния здрач.
– Почакай. Нека се отдалечим още.
Финч кара още десетина минути, оставяйки далеч зад нас мястото на онова, което бях видяла, а после спря на банкета и угаси двигателя. Колата престана да бръмчи и нощта се притисна в стъклата.
Потърсих в телефона си новини по темата „Убийства в северната част на щата Ню Йорк“. Първият резултат беше статията, която видях в жилището на Нес.
Полицията започва разследване на серия убийства в северната част на щата.
Селцето Бърч в щата Ню Йорк напоследък е в центъра на полицейско разследване от особена важност...
– Какво четеш?
– Бърч – отговорих. – Бърч, щата Ню Йорк. Там трябва да отидем.
– Защо? Какво откри?
– Убийства в северната част на щата.
Очите му се отвориха широко от почуда.
– Пущинаците?
– Няма да се изненадам. Убийствата продължават вече няколко месеца и всичките са свързани по някакъв начин. Може би е замесена Дважди убитата Катрин. – Поколебах се, оглеждайки редицата дървета. – Не точно вампири? Какво искаше да кажеш?
Финч се престори, че потреперва от страх.
– Джени и Нощните жени.
Помнех заглавието от съдържанието с приказките на Алтея.
– За какво се разказва?
– Джени е разглезена фермерска дъщеря, която не обича думата „не“. Тя среща в гората странно хлапе, което є казва как да накаже родителите си – да набоде петите им, докато спят, да намаже с кръвта им камък и да го зарови под прозореца им. Джени го прави – и призовава Нощните жени. И това, както се досещаш, било доста голяма грешка.
Нещо проблесна в съзнанието ми – стар, избелял като хартия спомен, който се мъчеше да изплува на повърхността. Прокарах пръст по белега на брадичката си.
– Има ли приказка за... – Опитах се да мисля, но да стигна до паметта си беше като да се опитвам да хвана с ръка рибки лещанки.
Чикаго. Обезумелият вик на Ела. Светлина, очертаваща контурите на врата...
– Врата – завърших изречението си. – В книгата има приказка за врата, нали? За какво се разказва?
– „Вратата, която не беше там“. Защо се сети за нея?
– Разкажи ми я.
Финч се поколеба и наведе глава да огледа дърветата.
– Добре. Ето какво си спомням.
16.
Имало едно време един богат търговец, който живеел в селце в Пущинаците на самата граница с гората. Той прекарвал повечето си време в пътуване, но бил вкъщи достатъчно време, за да дари съпругата си с две дъщери – голямата тъмнокоса, а малката – със златиста коса. Разликата им била една година.
Баща им все отсъствал, а майка им била странна и често се затваряла с часове в стаята си. Момичетата я чували да разговаря с някого, когато допрели уши до вратата, но само голямата, Аня, понякога чувала гласа, който є отговарял. Гласът бил толкова тих и шепнещ, че є се струвал като шумолене на листа по прозореца.