В един зимен ден, когато Аня била на шестнайсет, майка им се заключила в стаята си и никога повече не отворила вратата. След три дни слугите я разбили, но не намерили никого в стаята. Вратата била залостена и прозорците били заключени. Навън все още бушувала зима, но майката на момичетата изчезнала. Оставила само кинжал от кост на пода в локва кръв.
Аня чула слугите да шушукат за това и се вмъкнала крадешком в стаята на майка си да види с очите си. Петното предизвикало в нея толкова силен страх от кръв, че от този ден започнала да пере бельото си след месечните цикли само на тъмно.
Слугите изпратили на бащата вест, че съпругата му е умряла или изчезнала, или нещо по-лошо, и дълго време не получили отговор от него. До първия топъл пролетен ден, когато той пристигал с карета, която дъщерите му не били виждали.
В каретата седяла новата им майка. Тя слязла на калдъръмения двор и се усмихнала на момичетата. Жената била дребничка, по-ниска от Аня и имала буйна руса коса и сини очи, които студено гледали ту едната, ту другата си доведена дъщеря.
Баща им стоял у дома шест месеца. Очарован от новата си съпруга, той някак търпял дъщерите си, които бягали като луди, както били свикнали да живеят, възпитавайки се сами в отсъствието на родителите си.
Накрая новата жена омръзнала на търговеца, така както някога му омръзнала старата. Той я целунал за сбогом, кимнал на дъщерите си и отново заминал.
Търпението на мащехата скоро се изчерпало. Тя крещяла на момичетата, удряла им шамари по най-малкия повод и носела в джоба си ножица и отрязвала кичури от дългите им коси, когато я ядосали. Всеки път, когато излизала от къщата, тя заключвала момичетата, за да не им позволи да сторят някоя пакост, както казвала. Държала ги в стаята на майка им, където прозорците никога не се отваряли и били ръждясали, а тъмното петно на пода дразнело Аня като лошо черно око. Леглото на майка им било насечено на трески за огрев по заповед на баща им и всички красиви неща, с които тя се обграждала, били заключени. Така че момичетата оставали сами в празната стая с отровното петно на пода.
Отначало мащехата не напускала дома за повече от няколко часа, но скоро започнала да отсъства по цели дни, а после и нощи. Първия път, когато оставила момичетата заключени от здрач до разсъмване, Аня удряла по вратата и крещяла, докато гърлото и юмруците є се изранили, но никой не дошъл да ги освободи.
Мащехата най-после отворила вратата, сбърчила нос от миризмата и посочила нощното гърне.
– Изнесете го – заповядала тя. На лицето є имало пудра и руж, размазани от пот. Жената не поглеждала в очите доведените си дъщери.
Накрая един ден мащехата ги заключила с купа ябълки и кана вода, заминала и повече не се върнала. Слънцето изгрявало и залязвало, изгрявало и залязвало. На третия ден Аня погледнала през прозореца и видяла, че слугите напускат къщата, понесли на гръб вещите си.
Домът опустял. Ябълките били изядени, а водата – отдавна изпита. Прозорците оставали залостени и стъклото не се строшило дори когато Аня го ритнала с ботуша си.
През нощта сестрите легнали една до друга на пода, опитвайки да се стоплят. И после Аня чула звук, който почти била забравила – нещо като шумолене на листа пред прозореца.
Звукът се разнасял от петното кръв на пода. Аня бавно запълзяла към него, доближила ухо до петното и затаила дъх.
Много късно през нощта шумоленето се превърнало в глас.
„Ще умрете“ – казал є гласът.
Аня ядосано се претърколила назад. „Знам – яростно отвърнала тя наум. – Ние вече сме полумъртви.“
„Ще умрете – повторил гласът. – Освен ако не направите каквото ви кажа.“
И є обяснил как да спаси себе си и сестра си. Как може немного да промени света – само толкова, че да могат да живеят.
За това била необходима кръв.
Сутринта Аня разказала на сестра си Лизбет какво е научила: трябвало да направят врата. Майка им не била мъртва – тя направила врата с помощта на магия и заминала много далеч. Кръвта є говорила с Аня и є обяснила как да направят своя врата и да се срещнат с майка си.
„Ще трябва кръв – казала Аня на Лизбет, – но моята не става.“