Тя излъгала. Аня не била лоша, само уплашена. Мисълта да пререже вените си я изпълвала с болезнен страх и имала чувството, че пада и пада безкрайно. Затова тя преглътнала горчивия вкус на лъжата в устата си.
Аня взела кинжала от кост от мястото, където гласът є казал, че ще го намери – зад разклатена тухла в студената камина.
„Моята кръв не става – повторила тя, – защо-
то аз съм магьосницата. Аз трябва да направя
вратата, а ти трябва да пожертваш кръвта си за нея.“
Лизбет кимнала, но Аня прочела в очите є, че сестра є знае, че това е лъжа.
Това я ядосало. Аня прокарала острието по китката на Лизбет, но гневът я направил безразсъдна и кинжалът се забил твърде дълбоко.
Лизбет не казала нищо, когато сестра є хванала китката є и нарисувала врата с кръвта є.
Аня очертала първо страните, с две непрекъснато отвесни линии, като търкала китката на Лизбет в пода. След това я вдигнала колкото мог-
ла по-високо, за да съедини линиите. Когато най-после пуснала ръката на сестра си и я изправила на крака, Аня видяла, че Лизбет е пребледняла като платно.
Аня се извърнала от бледото лице на сестра си и изрекла думите, които щели да превърнат кръвта във врата. Гласът ги бил прошепнал в ухото є три пъти, за да ги запомни.
Камъкът веднага погълнал кръвта и червените линии се превърнали в ивици от топла бяла светлина. Вратата се отворила навътре и в стаята
нахлул топъл въздух и мирис на чисто памучно платно. Момичетата се хванали за ръце и я гледали как се отваря.
И после Лизбет изохкала, олюляла се и се свлякла на пода. Студените є пръсти се протегнали да докоснат вратата.
Вратата, която не била там, и после се появила. Вратата, създадена от кръвта на Лизбет.
В момента, в който тя издъхнала, бялата светлина потрепнала и станала зелена – цветът на гнойни рани, на кошмари и на мухъл, който се образува върху хляб, престоял една седмица. А мирисът на чисто памучно платно станал прашен и заседнал в гърлото на Аня.
Тя се хвърлила към вратата, опитвайки се да я затвори, но вече било късно. Вратата бавно се отваряла и през нея нахлувал влажен въздух като от изба.
Аня не мислела, че майка є е от другата страна на вратата, но нямало къде другаде да отиде.
Тя вдигнала на ръце Лизбет и я пренесла през вратата.
Отвъд имало стая като онази, от която били излезли, но в огледален образ. Очите на Аня се стрелнали към тъмното петно на пода – прясно и ярко. Тя хукнала към отсрещната страна на стаята, все още носейки тялото ни Лизбет, и отворила вратата.
Коридорът отвъд завивал наляво вместо надясно, а фенерите на стените били заменени с портрети на хора, които Аня не познавала. Очите им били прогорени в платното дупки, а устите им – мокри и червени. Коридорът бил озарен от същата тежка зелена светлина.
Носейки на ръце Лизбет, Аня тръгнала из къщата. Въздухът миришел на прах от въглища и кръв. Във всички камини се виели ниски зелени пламъци. На всяка маса имало чинии с гнило месо или вази с изсъхнали до черно цветя, от чиято сърцевина се сипел жълт прашец.
Аня отворила външната врата и видяла, че болестта се е разпространила и извън къщата. Клоните на дърветата се били превърнали в тънки кости и прахолякът на пътя бил станал на пепел.
„Аз направих това – помислила си Аня. – Аз убих сестра си! Смъртта є създаде тази врата, която води към Смъртта!“
Тя се трудила часове, но накрая успяла да изкопае яма в изгорялата земя, достатъчно голяма, за да погребе малката си сестра. И след това тръгнала към селото да види дали ще открие някого.
Селото било странно и страшно. Не се виждала жива душа, нито човек, нито животно, само тежко зелено небе, която озарявало целия свят в цвета на болест. Вратите на къщите били заключени и прозорците били боядисани в черно.
Аня не видяла никого. Не се нуждаела от сън, храна или вода и когато прокарала кинжала от кост по собствената си китка, острието не срязало кожата є. Тя се покатерила по гъстите черни лози, плъзнали по стените на една къща, до порутените сиви каменни плочи на покрива и скочила, за да се самоубие.
Понесла се обаче във въздуха като есенен лист
и се спуснала на земята невредима. Останала
да лежи там и се замолила да умре, въпреки че
молитвите имали горчив вкус като лъжата, ко-