ято убила сестра є. И тогава гласът є заговорил отново.
Било изминало много време, откакто лежала на пода на стаята на майка си и гласът шепнел тайни в ухото є. Повече време, отколкото мислела. Някъде далеч мащехата є била умряла от треска. Баща є имал нова жена, която му родила син.
„Можеш ли да ме върнеш у дома“ – попитала Аня.
„Не задаваш правилния въпрос“ – отговорил гласът.
И след това я повел обратно през селото, към гроба, който тя изкопала пред къщата на баща си. От гроба била израснала черна леска. Шумолящите є листа били единствените неща, които се движели във владенията на Смъртта. „Лизбет“ – прошепнала Аня и сложила ръка върху ствола на дървото.
С шумолене като въздишка дървото пуснало три лешника в ръцете є. Тя ги счупила един по един.
В първия имало копринена рокля – зелена като крила на молец.
Във втория – пантофки – черни и лъскави като вкаменено дърво.
В третия – прозрачен камък, голям колкото очна ябълка.
Аня го вдигнала към очите си и светът около
нея оживял. Денят бил ясен, дърветата били разцъфнали и по пътя към нея се приближавала карета. Кочияшът не видял Аня, но конят я видял и се изправил на задните си крака, с копита високо над главата є.
Тя спуснала камъка – и отново се озовала в земята на Смъртта.
Камъкът бил прозорец към света на живите.
„Прави с него каквото искаш – казал гласът, – но не прахосвай даровете от сестра си.“
Аня изчакала, докато зелената светлина помръкнала, отбелязвайки началото на нощта в земята на Смъртта, и после си сложила зелената рокля и черните пантофки. Сресала назад гъстата си коса и вдигнала камъка към очите си.
Видяла дома си такъв, какъвто някога го познавала, когато била малко момиче и имала майка, баща и сестра на име Лизбет. Държейки камъка пред себе си като шпионка на врата, Аня огледала къщата и надникнала през прозорците.
Тя видяла красива жена, която свирела на пиано. Баща є пиел чаша шери. В косата му имало бели кичури. Видяла и момче, малко по-голямо от нея. Младежът бил висок и слаб, вече на прага на съзряването, но все още не бил напълно възмъжал.
Бащата на Аня го гледал гордо и го потупвал по рамото. Очите на момчето лениво обходили мебелите в стаята и майка му на пианото и накрая се спрели на Аня.
Той станал и се приближил до прозореца. Аня
се дръпнала назад, когато баща є отишъл при си-
на си. Младежът посочил към Аня, но баща є само
се намръщил, погледнал някъде покрай нея и по-
клатил глава. Накрая дръпнал завесите на прозо-
реца.
Аня чакала в градината с роклята си с цвета на блуждаещи огънчета. Спуснела ли ръка с камъка, озовавала се на място с гнили домове и сухи кости. А вдигнела ли камъка към очите си, виждала мека зелена трева и примигващи светлинки на светулки. Видяла, че момчето върви към нея. Стъпките му били предпазливи, но очите – настойчиви.
– Можеш да ми зададеш само един въпрос – казала тя. – Но трябва да е правилният.
– Коя си ти? – попитал той.
Аня не отговорила.
– Защо другите не могат да те видят?
Тя мълчала.
– Ти си много красива – промълвил младежът и понечил да я докосне. – Защо държиш ръката си толкова високо?
Аня му се усмихнала така, както била виждала да се усмихва мащехата є. Оставила момчето да се наведе близо до устните є и после спуснала ръка с камъка и се върнала в мъртвата градина.
Срещали се много нощи, докато той най-после задал правилния въпрос. Дотогава очите му били хлътнали от безсъние и изпълнени с любов, като глад.
– Какво мога да направя, за да останеш тук? – попитал най-после младежът.
Аня се усмихнала и доближила устни до ухото
му.
Казала му какво трябва да направят, за да бъдат заедно. Как да променят света – само толкова, че да я върнат в света на живите.
За това била необходима кръв.
Аня го научила какво да каже и повторила думите три пъти, за да ги запомни момчето. Дала му кинжала от кост. И гледала, докато той плъзгал кървящата си китка по стената на къщата на баща є, рисувайки врата. Младежът изрекъл заклинанието и се олюлял. Лицето му – копие на лицето на баща им – пребледняло.