Кръвта се превърнала във врата, покрай която заблестяла противна зелена светлина. Аня отдалечила камъка от очите си, когато вратата се отворила.
Момчето изчезнало и светлината се променила в мека и златиста – в дома били запалени лампи. Докато минавала през вратата, Аня усетила лекото докосване на доведения си брат, който влизал покрай нея в земята на смъртта.
Аня стояла в къщата на баща си жива и съвсем сама. Смъртта не се чувствала измамена, защото Аня дала чужд живот в замяна на своя. Тя отместила камъка от очите, само колкото да види момчето, което с ужасено лице стояло на нейното място в зелената светлина на Смъртта, и после го прибрала в джоба си.
Отишла в кухнята, изяла няколко лъжици мед, разкъсала със зъби пълни шепи месо и пила вино, като го оставила да потече по брадичката є.
След това се качила по стълбите в стаята на баща си, където той спял до жена си. И почувствала как кинжалът от кост, който държала в пазвата си, потрепва.
Аня не прерязала неговото гърло, а гърлото
на съпругата му. И оставила камъка в ръката на мъртвата жена, където била уверена, че баща є ще го намери. Ще го вдигне към очите си и ще види мъртвия свят, който го чака, и сина, който вечно щял да го вика, но когото никога нямало да си възвърне.
17.
Докато Финч разказваше, аз не откъсвах поглед от гората. Гласът му беше тих, монотонен и приспивен, докато преразказваше всичките тези далечни страхотии.
Отначало играта на светлината ми се стори като зрителна измама. Финч разказваше как сестрите минали през нарисуваната с кръв врата, а аз примигвах отново и отново, но не можех да я прогоня – слаба бяла светлина като следа от бенгалски огън, прикована между стволовете на дърветата. Финч приключи с приказката и аз посочих през стъклото.
– Виждаш ли това?
Той се наведе покрай мен и се вгледа в потрепващата, призрачна светлина.
– Какво е това? Друг бегач? – измърмори.
Дръпнах се, за да му направя място, и с лакътя си неволно натиснах бутона на стъклото, което забръмча и се смъкна няколко сантиметра. В колата нахлу миризма на дим и метал.
На огън и кръв.
Главозамайващ проблясък на дежа вю ме смрази на седалката. Чикаго. Викът на Ела. Бялата светлина.
– Финч, карай! Да тръгваме, бързо, бързо!
Той включи на скорост и с изсвирване на гумите колата пое по пътя.
– Какво се случи? Какво има?
Чикаго. Викът на Ела. Бялата светлина и миризма на смърт. Тънки пръсти на момиче, които се увиват около ръба на вратата.
– Нищо! Не знам. Само... само карай, не спирай. Става ли?
Финч престана да задава въпроси и няколко километра по-нататък последва знаците за голяма бензиностанция. Паркирахме и аз слязох след Финч, постоях малко до колонката, докато зареждаше, и после тръгнах след него към мазната топлина на „Макдоналдс“.
– Никакви приказки повече – сякаш между другото каза Финч. – Не ни се отразява добре.
– Млъкни – рекох без всякакво раздразнение, докато отхапвах от чийзбургера. Мислите ми бяха далеч, в хладната чикагска зима. Спомените започнаха да прииждат по-бързо.
Вървях на пръсти по облегалката на дивана като въжеиграч. Паднах и брадичката ми се закачи в ъгъла на евтината ни стъклена масичка за кафе.
Имаше кръв. Много кръв. Толкова много, че си помислих, че си спомням погрешно.
И после споменът се разпадна на отделни кадри. Ела притиска хавлия до брадичката ми и използва друга, за да избърше кръвта на пода. Внезапната светлина, отвратителната смрад.
И викът. И шокът от жестокия студ, когато майка ми ме изнесе през задната врата. Бях без обувки и от мен капеше кръв.
Тогава оставихме всичките си вещи. Трябваше да зашият брадичката ми, но спряхме в болница едва когато стигнахме до Медисън.
От какво бягахме?
Върнахме се при колата и аз изпреварих Финч и седнах зад волана.
Той ме погледна през стъклото.
– Добре ли си? Ще можеш ли да караш?
Изгледах го кръвнишки и той вдигна ръце в знак, че се предава.
– Добре. Аз ще спя. Картите в „Гугъл“ показват, че до Бърч остават още три часа. Да караме ли дотам и да намерим мотел?
– Звучи добре. Ще търсим нещо, което не е твърде близо до гората.
Шофирането ме успокои и ми даде нещо, върху което да се съсредоточа, но все още се страхувах. Светлините на фаровете ни поглъщаха и изплюваха мрака, докато напрягах взор да видя пътя извън техния свят, сякаш пред нас се движеше нещо, което преследвахме.
Около единайсет все още оставаше още един час до целта. Финч се беше свил на невъзможно кълбо на пасажерското място и бе затворил очи. Най-после видях нещо – далечния кехлибарен блясък на пътни сигнални светлини.