– Алиса! – Финч се хвърли към мен и се опита да хване волана, но аз го държах здраво. Светът се стесни до ствола на дъб, който застрашително се извиси пред нас. Накрая паниката си проправи път в пелената на гняв и ме накара да завъртя волана наляво и да се върна на пътя. Гумите минаха върху нещо, от което колата се разтресе силно. Главата ми се удари в тавана и гневът ми стихна.
На неговото място се появи болезнено дразнещо разкаяние. Бях си позволила да се приближа твърде много към тъмния континент дълбоко вътре в мен, място без закони и правила, където се стараех никога да не влизам. Известно време се сдържах, но сега чувството ми беше познато като вкус на лекарство.
Финч седеше вцепенен. Чувствах, че ме гледа. Подкарах бързо, сякаш можех да оставя назад онова, което бях направила.
– Какво беше това, по дяволите?
– Съжалявам – отвърнах с дрезгав глас.
– Не ми пука за твоите извинения. – Собствените му думи го поразиха толкова много, че той ги повтори още веднъж. – Не ми пука. Какво... какво да мисля сега? Как ще ме убедиш, че няма да се опиташ да ни убиеш отново?
Стиснах здраво волана.
– Няма да се повтори. Нямаше да го направя. Аз ставам... лоша съм с хората. Глупаво е. Държах се глупаво, като говорих така на ченгето. Но неуважението ме влудява.
– И мен ме вбесява. Но понякога трябва да преглътнеш обидите, мамка му!
– Млъкни! – рекох и вдигнах ръка. – Говоря сериозно. Знам, че беше ужасно. Но не мога да ти обещая, че няма отново да изкарам колата от пътя, ако не престанеш да говориш на онази тема, затова може би трябва да караш ти.
Той отново се обърна към стъклото, сърдито скръсти ръце на гърдите си и не отговори. Затова продължих да карам – чак до паркинга на първия мотел, който видях по пътя – „Странноприемница „Под звездите“. Намираше се навътре от пътя, близо до дърветата. Финч ги погледна, но не каза нищо.
Регистрира ни млад мъж, който имаше точно такъв вид, както би трябвало да изглежда един образцов дежурен на рецепция в евтин мотел в дивата пустош посред нощ. Предположих, че той ще измъкне отнякъде дебела книга за гости, където ще запиша фалшиви имена и тогава Финч може би отново ще ме удостои с поглед. Но такива книги явно имаше само в старите филми.
Финч плати само за една стая и аз му бях благодарна за това. Боях се да не избяга. Да се върне в Ню Йорк или да се опита, да направи погрешен завой и да се озове в Пущинаците.
Натрапчивостта не ми беше недостатък. Гордеех се, че не се нуждая от приятели. Мислех, че това означава, че не се нуждая от никого. Оказа се обаче, че страшно много се нуждая от Ела. Ужасно много. Тя беше всичко, което имах.
Стаята ни със стени в цвета на тъгата беше украсена с картини – по една над всяко легло. Това бяха противни пейзажи, напомнящи на тест на Роршах за депресия: ако видиш разцъфнала царевична нива в прашна синя рамка, тогава си добре. Ако обаче при вида на нескопосно нарисувания пейзаж, си представиш мръсната фабрика, където произвеждат такива боклуци, тогава прогнозата не беше оптимистична.
– Престани да гледаш грозната картина – рече Финч. – Плашиш ме. – Той се хвърли по корем на едното легло и после веднага се претърколи по гръб. – Възглавницата мирише както когато съседът ми на двуетажното легло се напика в постелята на един летен лагер. Но сега съм твърде уморен, за да ми пука.
Седнах на ръба на другото легло.
– Наистина съжалявам.
Финч трепна.
– Не е необходимо.
– Какво? Защо?
Той закри с ръка очите си.
– Забрави го. Между другото, какво видя на пътя зад ченгето? Не беше пътнотранспортно произшествие, нали?
Явно му беше по-лесно да говори със затворени очи. Отпуснах се на възглавницата си.
– Не беше пътнотранспортно произшествие. Не знам защо, но имах чувството, че е дело на Пущинаците. Видя ли джипа с отворените врати?
– Не видях нищо. Пред очите ми стоеше полицай и бях твърде зает да се правя на невинен.
– Ти? Имаш ли изобщо някакъв друг вид освен невинен?
– Ами! Мога да бъда много гаден. – Гласът му беше сънен.
– Не вярвам – казах тихо. – Виждаш ми се добро момче.
– Тогава знаеш малко за добрите момчета.
В гласа му имаше нещо, което ме направи предпазлива, и се забавих с отговора. В това време дишането на Финч стана бавно и равномерно – заразен звук, който пропълзя в крайниците ми и ги направи тежки като пясък. Едва успях да вдигна ръка, за да угася лампата.
Погледнах тавана, примигнах и се усмихнах. Беше осеян с фосфоресциращи звезди. Затворих очи. Звукът на спящия Елъри Финч беше приятен и означаваше, че има към кого да протегна ръка в мрака.
18.