Финч явно сънуваше кошмар.
Слушах го как се мята на съседното легло и тихо стене. През завесата на прозореца проникваше прашната жълта светлина на улични лампи. Не знаех колко е часът и телефонът ми беше включен в зарядното устройство на Финч в другия край на стаята.
– Финч? Елъри?
Той не отговори. Запалих нощната лампа на шкафчето и Финч трепна, но не се събуди. Безшумно седнах в леглото и провесих крака на пода. Застанах така и зачаках той да отвори очи.
Той не се събуди. Чувствах тялото си мръсно от мотелското легло, сякаш плувах в мръсотията на чужди тела, без да я виждам. Наведох се и се вгледах във Финч.
Главата му беше отметната назад и очите му се движеха под клепачите. Обикновено, когато гледам хората твърде дълго и твърде отблизо, образите им в очите ми започват да се разпадат на съставни части: хрущяла на носа, очи в очни ябълки. Причудливите извивки на ушните раковини, костите на пръстите, гримът, странен цвят на кожата, който не є приляга плътно, органите в панталона, коленните стави, краката и как вървим. Как същества с подобно телосложение не забелязват колко дивашки изглеждат?
Финч обаче остана непоколебимо цялостен в моите очи. Отказа да се разпадне на съставните си части. Той беше момче в легло с отметната назад глава. Устните му оформяха думи, които не чувах, и после Финч изстена с толкова много болка и съжаление, че преди да помисля, се озовах до него и сложих ръка на рамото му.
– Хей. Сънуваш кошмар.
Той пое шумно въздух през носа си. Очите му се отвориха и погледнаха първо тавана и после лицето ми. Видях, че остатъкът от сънят ги напуска и разумът се завръща.
– О! – възкликна Финч. В гласа му имаше
непролети сълзи и си помислих, че може би ис-
ка да извърна поглед. Но той неочаквано хвана
ръката ми, притисна я до гърдите си и я задър-
жа там.
Не отдръпнах ръката си. Равномерните удари на сърцето му през ризата ме накараха да си спомня, че сърцето е мускул. Най-важният мускул в нашето тяло.
– Сънуваше кошмар.
– Съжалявам. Извинявай, Алиса. – Финч изрече името ми като някой, който полага нещо ценно върху легло от мъх.
– За какво? Това е само сън.
– Не, аз... – Той ме погледна толкова напрегнато, че сведох очи и се загледах как ръцете ни се повдигат и отпускат в ритъм с дишането му. – Алиса, хайде да се върнем.
Рязко вдигнах глава. Миглите му бяха мокри и бузата му беше набраздена от притискането към възглавницата. Спомних си времето от първия път, когато го видях с униформата на „Уайтчапъл“, до сегашния момент, когато той лежеше с тениска и боксерки в леглото на мотела.
– Къде да се върнем?
Финч наведе глава и допря чело до моето.
– На света има много приказки – прошепна. – Има много по-хубави вълшебни приказки. Ако Пущинаците са реални, тогава може би всички са реални. Може да потърсим Небивалата земя. Или Нарния.
Не бях плакала от нощта, когато Ела ми съобщи, че се е сгодила, но в момента изпитах желание да се разридая.
– Ела не е в Небивалата земя – промълвих. – Нито в Нарния.
– Може би не е и в „Лешниковата гора“.
Дръпнах се назад. Кожата ми беше студена там, където се беше докоснала до неговата.
– Може би. Но затова дойдохме тук.
– Не сме длъжни да правим нещо, което не искаме. Все още има... Все още можем да се върнем.
– Откъде ти хрумна? – Издърпах ръката си и ударих по дюшека. Почувствах се като безсилна глупачка, когато ръката ми не издаде никакъв звук. – Какво сънува?
Финч поклати глава.
– Сънувах, че всичко това е реално.
– Реално е. И двамата видяхме Дважди убитата Катрин.
– Не само това. Всичко.
– Какво всичко?
Той продължи да клати глава и да се взира някъде покрай мен.
– Никога ли не си имала чувството, че животът ти е филм? И че играеш някаква роля? И че губиш времето си да гледаш този филм и да мислиш колко хубаво играеш себе си, а после изведнъж се събуждаш и си спомняш, че всъщност всичко е реално? Всички хора около теб са реални, по дяволите. – Финч говореше все по-бързо, докато накрая гласът му потрепери и заглъхна.
– Сигурно е хубаво да си богат – подхвърлих. Това беше доста подъл удар, още повече, че той беше прав. И аз имах същото чувство. Само с една разлика – не мислех, че играя добре ролята си в моя филм.
– Всичко, което правим, има последици – каза Финч.
Той ме изненада с размекнатия си, смутен вид, след като се бе събудил посред нощ. Но сега загубих търпение.
– Финч, това не е събиране за отказване от наркотици. Не е необходимо да ми говориш банални неща. Последицата от твоето съгласие да ме закараш в проклетата „Лешникова гора“ е, че се налага да го направиш. Нямам пари, които да ти дам за бензин, и няма как да те убедя да ми помогнеш освен заплахата, че ще те убия, ако ме върнеш в града, когато може би сме съвсем близо до намирането на мама. Разбираш ли?