Двамата се втренчихме един в друг.
– Сънувах Пущинаците – каза Финч.
– Да, предположих. Но сънят ти няма нищо общо с това, което правим. – Това имаше вкуса на лъжа, затова опитах отново: – Бил е сън, не пророчество.
– Колко далеч би отишла, за да намериш майка си?
– До края на света.
– Не по-далеч? – Той имаше такъв вид, сякаш искаше да го убедя в... нещо.
Притиснах силно ръце до очите си.
– Ти имаш чувството, че играеш роля във филм? Е, същото е и с мен. Играя себе си във филм, в който оборудването е изгоряло, сценарият е изгубен, в камерите няма лента и снимачната площадка е в някакво гето, обитавано от привидения. Финч, нямам други роднини освен нея. Изобщо си нямам никого освен мама.
Видях приемането на лицето му и осъзнах, че той е искал да го убедя именно в това. Финч искаше да знае, че нямам какво да губя. Може би искаше да знае, че съм готова да умра за Ела.
Да умра, както беше умрял приятелят на Нес.
Погледнах Финч, жив и в неговата цялост, и разбрах, че не мога да му позволя да дойде с мен до края. Не и в черната дупка на „Лешниковата гора“. В някакъв момент през последните трийсет и шест часа той се беше присъединил към най-малката и най-тъжната група хора, чийто единствен член дотогава беше Ела. Хора, които аз, Алиса Крю, не исках да виждам да умират.
Адът – това е да се безпокоиш за някой друг освен за себе си.
***
Няколко часа по-късно се събудих с чувство на паника, сякаш току-що бях изскочила на повърхността на вода. В ушите ми отекваше заглъхващ звук. Какво ме беше събудило?
– Добро утро. – Финч беше буден и ме гледаше от другото легло, седнал с ръце, подпрени зад него.
Свих в юмрук ръката, която той беше държал до гърдите си, и си спомних как изглеждаше Финч с мокри мигли в тъмнината. Нощните му терзания обаче бяха изчезнали, отстъпвайки място на типичната му бодрост и спокойствие през деня.
– Добро утро. Стори ми се, че... Чу ли нещо?
– Ами, да. През последните пет минути разговарях активно с теб.
– Какво?
– Ти говореше насън и аз отговарях.
– И какво казах?
Финч се усмихна – някак лукаво.
– Нищо особено. Глупости. Безсмислици, които всички говорят насън.
– Финч. Кажи ми точно какво казах.
Леденият ми тон малко го обезкуражи. Зачудих се дали той си спомня, че вчера едва не ни убих, като за малко не забих колата в едно дърво.
– Наистина бяха глупости. Като да говориш за риболов, препечени филии и такива тъпотии. Моля те, не се ядосвай.
– Мразя, когато ми казват да не се ядосвам.
Той провеси крака на пода и ме погледна сериозно.
– Съжалявам. Права си, трябваше да те събудя. Но ти беше много симпатична. Изглеждаше някак отпусната и гласът ти звучеше... различно от обикновено. Но...
– Но трябваше да ме събудиш – довърших вместо него.
– Да.
Финч стана и се протегна. Тениската му се вдигна високо над боксерките. Извърнах поглед към тавана и се втренчих в избледнелите през деня жълти пластмасови звезди, докато той отиде в банята. Защо не му вярвах? Какво в гласа му ми каза, че лъже?
Финч излезе напълно облечен и аз заех мястото му под душа. Изкъпах се и навлякох дрехите си върху влажната си кожа. Това ме накара да изпитам чувство на хлад и незавършеност. Отдавна не се бях подстригвала и мократа ми коса покриваше ушите ми до половината. Намръщих се и я разроших назад. Косата ми беше гъста и вълниста, с цвета на царевица. До четиринайсетата си година имах толкова дълга коса, че можех да седна върху нея. Истинска коса на принцеса от „Дисни“, съблазън за всяко малко момиче, което обича да сплита плитки. Ела ми я подстригваше редовно, докато не станах достатъчно голяма, за да се занимавам сама с нея. Пуснах я дълга и си я носех с удоволствие, докато онзи дърт козел, учителят ми по английски, не намекна, че косата ми предизвиква определени мисли. Ти си красиво, сладко домашно котенце.
И след този случай намразих дългата си коса, както я мразеше Ела. Късата коса ми помагаше да остана невидима. Вече нямаше никакви момчетата, които биха заврели ръце под тази копринена завеса, за да разкопчаят спортния ми сутиен, и момичета, които да питат дали може да я докоснат и да сграбчат шепа коса, преди да имам време да отговоря.
– Готов ли си да тръгваме? – попитах, когато се върнах в стаята.
Финч беше отворил зелен пакет мляно кафе „Фолджърс“, оставен на шкафчето до малка кафеварка.