Седнах с кръстосани крака на вехтия килим от парцали на тавана, почтително отворих книгата и проследих с пръст съдържанието. Разбира се, знаех, че баба ми е писателка, но странно защо до онзи момент не изпитвах любопитство към нея. Не ми бяха разказали почти нищо за Алтея и аз предполагах, че тя пише скучни книги за възрастни, които и без това няма да ми харесат. Това обаче явно беше книга с интересни истории, при това най-добрия вид от тях: вълшебни приказки! Бяха дванайсет.
Вратата, която не беше там
Ханза Странницата
Механичната невеста
Джени и Нощните жени
Девицата без кожа
Трижди-Алиса
Къщата под стълбите
Илса чака
Морската изба
Майката и кинжалът
Дважди убитата Катрин
Смъртта и Горската жена
Тъй като името ми беше Алиса, разбира се, прелистих направо на „Трижди-Алиса“. Страниците бяха нагънати, сякаш някога са били мокри, и миришеха на прашни бонбони виолетки, които майка ми обожаваше, а аз мразех. Все още помня началото на приказката. Това беше всичко, което успях да прочета, преди да влезе Ела, водена от радара си на майка, и да изтръгне книгата от ръцете ми.
Когато Алиса се роди, очите є бяха черни, без бяло, и акушерката избяга, без дори да си направи труда да изкъпе новороденото.
Това беше толкова зловещо, че сърцето ми се сви, и се зарадвах, че виждам Ела. Не разбрах защо очите є блестят толкова силно и диша толкова тежко.
– Тази книга не е за деца – изрече с писклив глас.
Не знаех как да реагирам. Мама никога не ми беше казвала, че съм твърде малка за каквото и да е. Когато я попитах откъде идват бебетата, тя ми разказа подробно, като по научнопопулярен телевизионен канал. Ако приятелите є се опитаха да сменят темата на разговора, когато влезех в стаята, Ела махаше с ръка, прогонвайки загрижеността им. „Тя много добре знае какво е свръхдоза – казваше. – Не обиждайте интелигентността є.“ И после почукваше с пръст по чашата си и кимаше към кухнята, където аз послушно є правех превъзходно мартини.
Това, че Ела за пръв път разиграва „картата на възрастта“, разпали в мен изгарящо любопитство. Трябваше на всяка цена да прочета книгата. Не можех да я оставя непрочетена. Никога повече не видях екземпляра от тавана, но запомних заглавието и чаках благоприятен случай. Търсих я в библиотеки и книжарници и на лавиците в домовете на всички хора, при които живяхме, но не я намерих. Веднъж се появи в „иБей“ – имах предупредителен сигнал в „Гугъл“ за заглавието є, – но наддаването бързо надхвърли финансовите ми възможности.
Ето защо се съсредоточих да открия повече информация за авторката. И така започна обсебеността ми от моята баба Алтея Прозерпина.
***
Лана си тръгна и дойде да я смени едно момче на име Норм. Следващите три часа той говори за купон, на който бил с Лана, и сега се опитваше да изясни дали това е било среща или не – не че се тревожел за това, но какво съм мислела аз и дали Лана е споменала нещо.
Отговарях уклончиво, но накрая избухнах:
– Господи, Норм. Ако искаш, ще ти покажа танца „Не спирай, карай по-нататък“. – Изпълних танц, имитирайки влак. – Е, помогна ли ти? Лана никога не е изричала името ти в мое присъствие.
Обиденото изражение на лицето му ми достави мрачно задоволство.
– По дяволите, Алиса, колко си безчувствена.
Норм махна шапката си, прегъна козирката, за да я направи по-екстравагантна, и пак я сложи на главата си.
Мълчанието му през остатъка от вечерта ми даде възможност да мисля и да си припомням отново и отново онова, което бях видяла. Когато смяната ми свърши, излязох в нощта, чувствайки се емоционално чувствителна и уязвима. Беше тъмно и къщите, покрай които минах на път за метрото, изглеждаха плътно затворени и негостоприемни, като къщите, които пропускаш на Хелоуин. Рязко се дръпнах назад, когато един мъж мина твърде близо до мен на тротоара. Кожата му миришеше на изгоряло и очите му изглеждаха твърде светли в мрака.
Той продължи да върви, без да ми обръща внимание. Явно ме обземаше параноя. Търсех навсякъде плетената шапка и сините очи. Нищо.