– Искаш ли? – попита и наклони пакета към мен.
Помирисах слабия аромат на пакетираното кафе и с отвращение сбърчих нос.
– Шефовете ми биха изпаднали в кома, ако ме видят, че пия тази гадост – започнах и после си спомних, че след изчезването на Ела бях зарязала напълно „Соленото куче“ – или поне се готвех да го направя. Щях да пропусна смяната си по-късно през деня. Замислих се за Лана, която щеше да бъде принудена да се справя сама с най-противните от редовните ни клиенти. Щеше ли да се чуди къде съм и да ми се обади? И колко тъжно беше, че единствените хора в Ню Йорк, които можеше да се разтревожат от отсъствието ми, бяха тези, които ми плащаха за работата.
– Имаш шефове? – попита Финч и изумено повдигна вежди. Тази гримаса на недоумение на богато момче ме дразнеше токова много, че ми идваше да го пребия. Позвъних на мобилния телефон на Кристиан, докато слагах нещата си в раницата и обувах маратонките си, но той не отговори. Позвъних на Лана, когато излязохме и тръгнахме към паркинга.
Чух в слушалката мелодичния є глас, но ръката ми, която държеше телефона, изведнъж се спусна надолу. Без да поглеждам, прекъснах разговора.
– Е, къде... – започна Финч и после веднага млъкна.
Колата под наем, паркирана пред стаята ни, беше пълна с вода. Пълна догоре, като аквариум. Тинеста, мътна, въртяща се вода, през която не се виждаше нищо.
От гърлото ми се изтръгна истеричен, противен смях. Напомнянето беше ясно като бял ден – Пущинаците бяха с нас на всяка крачка от пътя. Мислехме се за много умни, но където и да отидехме, това беше, защото те ни позволяваха.
Финч мина покрай мен, като се държеше за главата, и погледна към небето.
– Надявам се, че не чакаш дъжд – подметнах.
Помислих си, че той ще се ядоса или ще демонстрира агресивно спокойствие по онзи характерен за него начин, с който вече свиквах, или ще избухне. Когато обаче се обърна към мен, лицето му изразяваше нещо като благоговение.
– Това е дело на Пущинаците.
– Да.
– Сега вече не можем да се върнем в Ню Йорк.
– И без това не се готвим да се връщаме.
– Не, искам да кажа, че дори да искахме... Това е като... Нямаме друг избор, освен да продължим.
– Какво? Имаме избор. И в момента го правим. Това не е знак на съдбата, Финч, над нас издевателстват свръхестествени задници.
Застанах така, че краката ми да са колкото може по-далеч от колата, и отворих предната врата. Отвътре се изля поток вода, която се уви около маратонките ми, мръсна, зелена и със солен мирис.
– Това е морска вода – учудено каза Финч. В същия момент потокът изхвърли на асфалта дебела сребриста риба. Беше с широка муцуна и мустаци като сом и се пльосна по корем. Страните є леко се издуваха и спадаха. Видът є ме изпълни с тъга – поредната жертва на Пущинаците.
Рибата лежеше толкова спокойно и мустакатата є физиономия изглеждаше толкова древна и мъдра, че се зачудих дали не е вълшебна. Какво би ми дала, ако я върна в океана? Какви способности бих придобила, ако я изям?
Финч ми подаде ключа за стаята.
– Отиди и ни направи от онова ужасно кафе. Аз ще опитам да намеря друга кола.
Безмълвно се извиних на рибата и се върнах в стаята.
***
Оказа се, че до всяка най-близка агенция за коли под наем не може да се стигне без кола, а таксиметрова служба нямаше в радиус от няколко километра. Накрая се оставихме на милостта на дежурната на рецепцията – този път млада жена, която напълно можеше да мине за сестра-близначка на нощния администратор.
– Може да вземете рибарския автобус. Спирката е на километър и половина от тук. Ще ви закара до Найки, което е близо до Бърч. – Тя ни обясни как да намерим спирката. – Ако побързате – зловещо добави жената, – може да хванете днешния автобус.
С Финч се спогледахме паникьосано.
– Днешният автобус? – попита той. – Единственият автобус днес?
Тя повдигна рамене и продължи лениво да прелиства списание „Редбук“ и да разглежда снимки на знаменитости, прехвърлили петдесетте и доволни от възрастта си.
Изскочихме навън и изоставихме наводнената кола. Бездънният портфейл на Финч отново свърши работа. От финансова гледна точка съсипването на колата изобщо не се отрази на спътника ми. Моята раница поне беше с нас в стаята. Бръкнах на дъното и намерих перото, гребена и костта, но не ги извадих.
Беше приятно да вървя до Финч и да гледам само напред. През мен като електричество преминаваше странна, непозната топлина всеки път, когато очите ни се срещнеха, сякаш разговорът ни снощи беше разпалил някакъв таен източник на светлина и го беше направил твърде ярък и ослепителен за очите.