Какво ли щеше да стане с нас, ако Ела не беше изчезнала и ако с Финч бяхме започнали да се срещаме като нормални момче и момиче? Ръката ми неволно докосна неговата и аз я дръпнах и я пъхнах в джоба си.
– Опита ли да се свържеш с майка си днес? – попита той, когато стигнахме до широк, разбит път, където въздухът миришеше на влажни листа и стръв за риба. Ако можеше да се вярва на жената на рецепцията, в края на пътя щяхме да намерим бензиностанция, закусвалня и автобусна спирка.
– Не. Номерът є е прекъснат, забрави ли?
Финч извървя още няколко крачки и едва тогава отговори:
– Разбира се, че помня. Съжалявам.
– Добре ли си?
Въпреки че Финч съсредоточено гледаше пътя пред нас, погледът му сякаш беше обърнат някъде навътре в него.
– Какво? Да. Виж, ако изпуснем автобуса, ще трябва да стоим в мотела цял ден. И цяла нощ. Няма да издържа нито минута повече върху мръсната възглавница, затова нека побързаме.
– А ти обади ли се на родителите си? – попитах. – Провери ли дали нямат проблеми с Дважди убитата Катрин или нещо друго?
– Те са добре – измърмори Финч. – Дважди убитата Катрин би се задавила с мащехата ми, ако се опита да є направи нещо. Няма да може да преглътне толкова много диаманти.
В гласа му прозвуча горчивина, която шегата не можа да прикрие.
– Но те знаят къде си, нали? Или съчини някаква лъжа?
Той се обърна рязко към мен:
– Не се тревожи за това. Ако забележат, че ме няма, а те няма да забележат, ще помислят, че съм при някой приятел. Или че съм се затворил в библиотеката. Но Ана може да забележи. – Финч изглеждаше притеснен за момент от тази мисъл, но сетне поклати глава. – Все едно. Ще мисля за това, ако се върна. Когато се върна.
Той млъкна и ме погледна сърдито, ядосан на словесната си грешка.
– Ако се върнеш?
– Когато. Когато се върна.
– Ти каза друго.
– Грешка на езика според Фройд. Не искам да се връщам, но ще се върна. Всичките ми първи издания са у дома. И пишещата ми машина. И знам ли, пуловерите и панталоните ми. И... О, Боже, доведеният ми брат е прав! Аз наистина съм клише за хипстер.
– Имаш доведен брат?
– Да. Той живее с баща си и ми се налага да го виждам само два пъти в годината. Той е футболист, но е умен. Погледнеш го и ти става ясно, че с него няма за какво да разговаряш, но после той отваря уста и казва нещо умно. Това ужасно ме дразни.
Нишката на разговора се отклоняваше от мен. Не знаех как да попитам за онова, което наистина исках да знам: защо Финч е тук. Помагаше ли ми или бягаше от нещо? Но пък имаше ли значение? Крайният резултат беше един и същ: богатият Елъри Финч финансираше пътешествието ми до „Лешниковата гора“. За всеки случай още в Ню Йорк бях проверила в банкомата картата, която ми беше дал Харолд, и, разбира се, тя беше блокирана. Ако не беше Финч, вече щях да съм похарчила всичко до последния цент от спестяванията си от заплатата ми в „Соленото куче“.
Той може би усети, че ще му задам друг въпрос, и изведнъж побягна.
– Автобусна спирка! – извика през рамо Финч.
Хукнах след него, като дишах тежко. Раницата подскачаше на гърба ми. Финч говореше глупости, защото все още не се виждаше никаква автобусна спирка, но след като тичах след него няколко минути, видях някаква будка, която се оказа закусвалнята. Зад нея бяха бензиностанцията и паркингът, където на сгъваеми столчета седяха група старци. Около тях бяха разпръснати риболовни принадлежности и хладилни чанти.
Финч отиде при мъжете и поговори с тях, а после се върна при мен, вдигайки палец.
– Автобусът ще дойде след един час и ще ни закара право в Найки. Отличен улов, мисля. Искаш ли да закусим, докато чакаме?
Закусвалнята изглеждаше и миришеше на плесенясала всекидневна. Гофретите обаче бяха чудесни – тънки, намазани с масло и поръсени с орехи пекан. Върнахме се при старците на паркинга и единият ни даде да си поделим една бира. Финч все още беше напрегнат, гледаше в празното пространство и се повдигаше на пръсти, докато чакахме. Накрая сложих ръка на рамото му.
Той подскочи.
– Боже, ръката ти е леденостудена!
Рязко я дръпнах.
– Хладни ръце, хладно сърце.
– Не се казва така, а хладни ръце – горещо сърце.
– Повярвай ми – рекох. – Истина е. А ти имаш такъв вид, сякаш всеки момент ще изскочиш от кожата си. Добре ли си?
– Да. Само съм... Добре съм. Съжалявам. – Финч отново се озърна наоколо и после се наведе към мен. – Близо сме, да знаеш. Онова нещо с колата беше магия. Нали?
– Да. Предполагам.
Странното сияещо изражение се беше завърнало на лицето му. По гърба ми полазиха тръпки на недоверие.
– Какво мислиш, че ще намерим там? – попита той. – В „Лешниковата гора“?