– Не знам – отговорих честно. В моите представи ни очакваше нещо като мозайка от прочетени от мен приказки: ръждясали порти изскърцват и се отварят, замък, обрасъл с папрат. А някъде вътре в прозрачен стъклен ковчег лежи Алтея, като спяща красавица или мъртва невеста. Кожата на ръцете ми настръхна и аз ги потърках да ги стопля.
Не си представях обаче, че Финч ще бъде с мен в „Лешниковата гора“. Какъвто и вариант на историята да си представях – пъхам златен ключ в ключалка или изкатервам ограда, обрасла с тръни – виждах се да влизам сама.
– Колко далеч смяташ да дойдеш с мен? – попитах направо. – Чак до имението ли? Изобщо не си длъжен да го правиш.
Финч ме погледна безпомощно. В очите му проблесна болка от предателството ми.
– Зарежи тези игри – тихо каза той. – По-добре кажи честно, ако искаш да се отървеш от мен.
– Да се отърва от теб? – попитах също така тихо. После нервно добавих: – Това не е обир, а издирване на изчезнал човек. Не ми пука какво ме очаква там, стига да намеря мама. Жива и здрава.
– Лъжкиня. – От неговата уста думата някак се измени и прозвуча почти ласкаво. – Искаш ли да знаеш какво каза насън?
Исках, но и същевременно не исках, затова накрая само кимнах.
– Ти каза: „Перото, гребенът, костта.“ Попитах те какво означава това и ти го повтори. „Перото, гребенът, костта.“
Дъхът ми секна. Финч наведе глава към мен.
– Почакай. Ти знаеш какво означава?
– Не. – Това не беше вярно само до половината. – Но сега знам, че ти ме излъга, когато ми каза, че са били глупости.
– Ами, може да са глупости, а може и да не са. Но звучи съвършено в духа на приказките и сигурно означава нещо. Може да е ключ – например как да влезем в имението.
– Или е било само сън. – Пръстите ме сърбяха да бръкна на дъното на раницата, за да се уверя, че перото, гребенът и костта все още са там.
– „Сънищата са лъжи. Не, те предсказват истински неща“14 – разпалено каза Финч.
– Не ми цитирай Шекспир, уйтчапълски умник – казах троснато. – И не ме цитирай! Особено когато съм спала. – И после, тъй като не се сдържах, добавих: – А в книгата пише ли нещо за това? Има ли перо, гребен и кост?
– Дори да пише, има ли значение? – попита Финч. Тонът му беше безгрижен, но погледът му говореше друго. – Нали е било само сън, както каза ти?
Преди да успея да отговоря, дойде автобусът. Беше по-малък, отколкото очаквах, нещо като микробус, и отстрани пишеше „Новатори в лова на щука“ с военнозелени букви. Шофьорът явно познаваше рибарите, но ние му се видяхме подозрителни.
– Нямате стръв – каза той. – На разходка ли отивате?
– Колко струва билетът? – Погледнах го с безразличното си изражение, запазено за нюйоркското метро, което обаче не му затвори устата.
– Чухте ли за убийствата в този район? Повечето убити са млади хора като вас, туристи. Надявам се, че не смятате да останете в гората, след като се мръкне.
– Не, господине – отвърна Финч и ме погледна. – Тя има... аз имам роднини там.
– В Найки?
– В Бърч.
– Тогава знаете за убийствата. – Доволен, шофьорът затвори вратата и прие парите на Финч. – Не искам да закарам в онази гора някакви градски кретени, които не знаят какво става там. Стига да си отваряте очите на четири и да сте нащрек. – Той пусна рестото в дланта на Финч.
– Да сме нащрек? За убийци ли? – сопнах се нервно. – За това ли да си отваряме очите на четири?
Шофьорът изсумтя и ни направи знак да отидем да седнем някъде.
Както ни бяха казали, пътуването продължи по-малко от час. Старците седнаха най-отзад, като готините хлапета във всеки училищен автобус, с който ми се беше случвало да пътувам през всичките тези години, а ние се настанихме отпред. Финч заспа почти веднага, щом потеглихме, или поне се престори, че спи. Щом се убедих, че спи, извадих от раницата си перото, гребена и костта. На дневна светлина те изглеждаха съвсем обикновени. Дори костта вече не приличаше на пръст от ръка. Напъхах ги дълбоко в джобовете на джинсите си и се почувствах по-добре веднага щом те се скриха от погледа ми. Облегнах се назад и се вгледах в дърветата, които се нижеха като гоблен покрай нас.
По радиото имаше концерт от кънтри песни, които можеш да запееш дори ако ги чуваш за пръв път. Затананиках тихо и подпрях глава на лепкавата пластмасова облегалка на седалката. Започна някаква бавна песен, тъжно, сантиментално парче в стила на петдесетте години. Вокалистът, висок тенор, в чийто глас имаше нещо зловещо, пееше за танци под звездите, целувки и други подобни глупости и аз се запитах къде съм чувала тази песен.
– Търси, докато червени станат листата – продължи той, когато пеенето премина в речитатив.