Съший с конец двата свята.
Ако не завършиш пътя си в тъмата,
страхувай се от първия зрак на зората.
Подскочих, сякаш ме заляха по гърба с леденостудена вода. Това беше странното детско стихче, което беше издекламирала Нес. Вцепених се, очаквайки да чуя още, но песента свърши. Последва изпълнена с пращене пауза като плоча на стар грамофон, от високоговорителите като уиски започна да се лее гласът на Уейлън Дженингс15. Шофьорът заклати в такт с музиката загорялата си от слънцето глава.
Пущинаците бяха тук. Или някъде съвсем близо. Погледнах Финч. Устните му помръднаха и си помислих да го събудя – или да се опитам да поведа разговор с него насън, както той беше направил с мен, но се отказах. Повтарях си наум стихчето, докато се запечата в паметта ми, и търсех сред дърветата, без да знам какво. Не видях нищо освен листа.
14. „Ромео и Жулиета“, Първо действие, Четвърта сцена; превод Валери Петров – Б. пр.
15. Уейлън Дженингс (1937-2002) – американски кънтри певец, музикант и композитор. – Б. пр.
19.
Финч се събуди точно когато пристигнахме в Найки и глуповато избърса с длан устата си.
– Къде сме? Колко време спах? – Той надникна през стъклото, докато автобусът завиваше в широк асфалтиран паркинг, опасващ магазин за стръв с размери на градинска барака. – А, пристигнали сме. – Тревожната енергия, която се излъчваше от него на вълни, докато вървяхме от мотела към спирката, се беше възвърнала.
Старците рибари минаха покрай нас, докато слизаха от автобуса. Миришеха на кисело и се смееха на някакъв виц за дядовци, който ние не чухме. Шофьорът ме изгледа сурово, докато слизах. Хвърлих му гневен поглед и се запитах дали не е от Пущинаците. И дали той не си е направил онази шега с радиото. Заключението ми и по двата въпроса беше, че не е той.
Финч, който вървеше след мен, изостана.
– Коя е следващата спирка? – чух го да пита, когато стъпих на асфалта. – Или ще обърнете тук и ще се върнете?
– Можеш да се обзаложиш. Но бих те посъветвал да не се плашиш и да се отказваш от разходката, синко. – Шофьорът врътна очи към мен. – Приятелката ти няма да одобри, съдейки по лицето є. Само излезте от гората, преди да се мръкне, чу ли?
Финч се обърна. Беше изправил високо рамене и не ме погледна, докато слизаше от автобуса.
– Какво беше това? – попитах.
Той се втренчи покрай мен, в старците, които влизаха един след друг в магазина за стръв и риболовни принадлежности. Понечи да каже нещо, но накрая само повдигна рамене.
Извърнах се. Ако той преживяваше някаква екзистенциална дилема на фен, не исках да участвам в това. Все още не бях измислила как да се отърва от него, преди да наближим „Лешниковата гора“.
През стволовете на дърветата зад спирката съзрях металическия блясък на вода и изведнъж изпитах жажда.
– Хайде да намерим бакалия, преди да продължим към Бърч – започнах и се обърнах, но после изведнъж млъкнах. Финч стоеше зад мен, твърде близо. Очите му бяха широко отворени, а челюстите – стиснати. Стреснах се и се дръпнах назад. Сърцето ми заблъска като обезумяло. – По дяволите. Какво има?
Той ми се усмихна – като куче, което не иска да го изритат, но ще го приеме, ако това се случи.
– Аз оплесках нещата.
Стомахът ми се присви и очите ми пресъхнаха от прилива на адреналин.
– Какво имаш предвид?
– Трябва да вървим, да се махнем от тук и да отидем на магистралата. – Той говореше на висок глас и бързо, без да откъсва очи от асфалта, където допреди малко беше спрял рибарският автобус. – Може да пътуваме на автостоп. Ще се наложи... за да се върнем колкото може по-скоро в града. Ще ти обясня по пътя. Трябваше да ти обясня снощи.
– Какво да ми обясниш? – Застанах пред него и хванах ръката му. – Няма да мръднем от тук, докато не ми кажеш.
– Дадох обещание – каза Финч. – Но нямам намерение да го изпълня.
– Престани да ме заплашваш, че няма да ми помогнеш да стигна до „Лешниковата гора“. От тук вече мога да намеря пътя и сама.
– Не обещах на теб – каза той, – а на тях.
На тях. Думите ме удариха като полицейска палка.
– Какво? За какво говориш, по дяволите? – Сграбчих го за якето.
– Помислих... помислих си, че това ще ти помогне.
– Това не е отговор.
– Отговор е. Ти все още не разбираш. Те ми заповядаха да не ти казвам...
– Какво да не ми казваш? Кой ти заповяда?
– Не мога да ти кажа. – Финч нервно се огледа наоколо. Челюстта му потрепери и зъбите му изтракаха. – Те вероятно слушат в момента. Трябва да тръгваме.