– Кажи ми всичко. Без загадки и оправдания.
Той потрепери, сякаш от отвращение.
– Исках животът ми да се промени. Исках да бъде истински. И наистина е такъв. Но не мисля, че това си заслужава.
Изведнъж ми хрумна, че никаква сума пари не може да ме убеди да заведа в „Лешниковата гора“ почитател на Алтея Прозерпина. Освен това ме осени мисълта колко малко знам за Финч.
Потиснах гнева си и внезапния си страх и се помъчих да говоря разумно.
– Ако не ми обясниш точно какво си направил, не мога да ти помогна да го оправиш.
– О, не – мрачно въздъхна Финч. – Те вече са тук.
Очите му се стрелнаха покрай мен. В същия момент чух тихото бръмчене на спряла кола със запален мотор. Обърнах се и видях яркия є цвят и фигурата зад волана... Почакай, те бяха двама. На предната седалка имаше още някой. Финч ме дръпна зад себе си толкова силно, че ме заболя рамото.
– Бягай! – каза с треперещ глас. – Бързо!
Хукнах, едва не загубих равновесие и едва не паднах на земята.
Жълтите страни на колата издишваха горещина като животно. Беше същото такси, което ме бе причакало пред училище. Там беше чернокосият шофьор, момчето от закусвалнята. Той отметна косата си от лицето си с ръка връкавица.
Спътницата му слезе от колата и се втренчи в мен с горящите си очи. Това беше Дважди убитата Катрин. Тя беше със същите черни ръкавици като на младежа.
Вцепених се. Знаех, че ако помръдна, ще се издам – потреперване на коленете или на гласа.
– Съжалявам – каза Финч. – Прости ми. Те казаха само да те заведа в „Лешниковата гора“. Това е всичко! Ти и без това щеше да отидеш, помоли ме за помощ...
– Не лъжи, че всичко е било заради мен. Откога? Откога работиш за тях?
Младежът ни наблюдаваше с нескрито любопитство. Катрин сякаш не ни чуваше.
– Да работя за тях? Не, не беше...
– Откога?
– Когато излязохме от книжарницата на букиниста – тихо отговори Финч. – Те говориха с мен, докато ти беше припаднала. Те... задържаха те малко по-дълго в безсъзнание.
– Благодаря ти за службата, Елъри Финч – каза чернокосият младеж. – Готов ли си да получиш наградата си?
– Не – отвърна Финч. Тъмната му кожа сякаш избледня – кръвта се отдръпна от нея. – Не я искам.
– Каква награда? – процедих през зъби.
– Онова, за което мечтае всяко дете – подигравателно каза младежът. – Вход във вълшебна страна.
„Аз съм виновна – помислих си. – Сгреших, че се доверих на почитател.“
Представих си лицето на Ела – тя винаги се стараеше да изглежда добре дори в най-скапаните ситуации. Може би не всичко това беше лошо. В края на краищата нали това исках – да намеря тези хора или същества.
Но ми беше много трудно да си мисля за нещо хубаво сега, когато погледът на Катрин пълзеше по кожата ми.
Блъснах настрана Финч.
– Търся майка си – Ела Прозерпина. Знам, че вие я държите в плен. Искам си я обратно.
– Тя ни мисли за похитители на майки. Колко забавно! – каза младежът.
Катрин стисна устни като старица.
– Сигурен ли си, че това е тя? Домашното котенце? – Катрин внезапно оголи зъби срещу мен и аз се дръпнах назад. Тя се разсмя. – Виждаш ли? Страхлива е като муха.
Аз обаче не се дръпнах от нея от страх, а защото Катрин ме нарече домашно котенце. Сякаш знаеше незабравената, отдавнашна обида, която все още ме жилеше отвътре.
Изведнъж се почувствах като дете, което си проправя път през гора от колене на възрастни хора и чува разговорите им далеч над главата си. Нищо от това нямаше смисъл и беше лишено от контекст. Всички около мен, дори Финч, се държаха с мен като с дете, което трябва да бъде закриляно. Защитено от опасна информация.
За няколко момента околният свят помръкна и забави ход. Видях едновременно всичко. Финч, толкова потиснат и изтощен, че едва се държеше на краката си. Тъмнокосият младеж, пъхнал ръце в джобовете си, с оживено, лакомо изражение. Катрин, заела поза за атака, готова да ме ухапе.
Избрах Катрин.
– Не съм домашно котенце – казах и я зашлевих през лицето.
И двете изохкахме едновременно. Дланта ми, която докосна кожата є, пламна. Горещината се разпространи нагоре по ръката ми, сякаш кръвта ми се превърна в бензин, който се запали, когато ударих Катрин.
Младежът изруга, а Катрин отстъпи назад и се хвана за бузата. Продължавах да гледам ръката си, опитвайки се да изтръскам страшния пълзящ огън.
– Какво ми направи?
– Катрин, глупачке – процеди през зъби тъмнокосият.
Тя поклати глава, без да го поглежда, и косата є падна над лицето.
– Какво ми направи? – изкрещях отново и сложих ръце на лицето си, за да проверя дали не се съсухрям и дали кожата ми не се набръчква като мъжа, когото Катрин нападна в Манхатън. Страхът ме накара да забравя какво беше направил Финч и се обърнах към него: