– Тя уби ли ме, Финч? Умирам ли?
Той протегна ръка да ме прегърне, но тутакси се дръпна назад.
– Много си студена – промълви, като ме гледаше с тъжни и бездънни очи.
Стояхме в средата на асфалтирания паркинг, където не помръдваше нищо. Не преминаваха коли и от магазина за стръв не излизаше нито един рибар. Ветрецът утихна и слънцето надвисна в неподвижността като забодено с карфица насекомо.
– Обичаме да объркваме нещата, а? – каза младежът. Изрече го с престорено отегчен и равнодушен глас, но аз долових нотка на гняв в това спокойствие. Той потри ръце, погледна Финч и мен така, сякаш бяхме пържоли.
Хванах Финч за ръката, без да обръщам внимание на острата болка от огъня, която прониза дланта ми, и двамата хукнахме.
Бягахме към магистралата, далеч от дърветата. Хрумна ми да изскоча на пътя пред първата идваща кола. Идиотска идея. Светът беше спрял като магнетофон с натисната пауза. Не чувах дори птича песен.
– Алиса! – дивашки изкрещя младежът от Пущинаците. Подобен звук не можеше да излезе от човешко гърло. Не се сдържах и се обърнах.
Той вдигна ръка и... земята пред нас се надигна и нагъна като разтворено ветрило. Или може би дърветата се раздвижиха и ни обкръжиха от всички страни като във филм на ужасите.
Гърдите ми бяха като ковашки мях с изпуснат въздух, но се мъчех да бягам с всички сили. Глътките въздух, които едва успявах да си поема, бяха горчиви като семена на глухарчета. Дърветата ни обграждаха и ние бягахме по зелена земя, която бясно се въртеше под краката ни. Светът се преобърна и сякаш изгуби ума си и изведнъж се оказа, че ние не бягаме от тях, а към тях – към тъмнокосия младеж и Дважди убитата Катрин, чието лице не се виждаше от завесата от посивяващата є коса. Тя държеше кинжал и аз бягах твърде бързо, за да променя нещо. Плъзнах се на пети и спрях в краката є. Финч тупна тежко до мен.
Кинжалът проблесна на нивото на очите ми. Отворих ги колкото можах по-широко, защото най-лошото, което можеше да се случи, беше смъртта да ме вземе неподготвена. Катрин обаче не заби кинжала в мен, а ми го подаде. Ръката є в ръкавица го притисна на дланта ми – много внимателно, за да не ме докосва твърде дълго. Дори под ръкавицата є почувствах как тя трепна и се отдръпна от мен.
– Убий. Себе си – изсъска Катрин и отстъпи назад.
– Какво?
Младежът отвори широко уста и в очите му видях нещо ужасяващо – сенките на зъбати, чакащи същества, сякаш беше озверял от глад.
– Убий се, Алиса – напевно като заклинание каза той. – Убий се.
Представих си как върхът на кинжала пробива китката ми и в блестящ поток освобождава огъня, който гореше под кожата ми. Прогоних видението.
– Алиса, не, не, моля те, моля те! – изрече Финч, който стоеше на колене до мен.
– Защо да го правя? – попитах глуповато. Въпросът беше истински. Наистина исках да знам.
– Избирай – или ти, или и двамата – рече Катрин. – Ти или двамата, ти или двамата!
– Алиса, те не могат да те заставят да направиш нищо – каза Финч с пресипнал от страх глас. – Не могат дори да те докоснат!
– Затваряй си устата – изсъска Катрин, вдигна крак и го ритна с обкования с желязо ботуш. По лицето на Финч потече тънка струйка кръв.
Той извика, падна на земята, сви се на кълбо и се хвана за лицето. Катрин и спътникът є стояха от двете ми страни, но на разстояние. Никоя част от кожата им не беше оголена освен лицата им.
Когато зашлевих Катрин и докоснах лицето є, кожата є ме изгори – и още пламтеше, – но това очевидно причини болка и на нея. Защо?
– Защо не можете да ме докоснете? – попитах.
Катрин се ухили подигравателно, без да помръдне. Младежът явно беше слабата брънка. Очите му се стрелнаха към лицето є и после пак се върнаха на мен.
– Почакайте. Вие се страхувате от мен, нали?
– Да се страхуваме? – гневно и тихо попита тя. – От теб? Ти си нищо. Ти си безполезно създание като него. – Катрин посочи Финч. – Ще бъдеш от полза само ако сега пролееш кръвта си и ни направиш проклета врата. Хайде, убий се, или той ще издъхне, а след него и майка ти.
Врата? Хвърлих се към Катрин, като държах непохватно кинжала в ръката си, сякаш се готвех да режа хляб. Тя с лекота се отстрани от пътя ми и ритна ръката ми, която запулсира от болка. Кинжалът излетя от пръстите ми, описа дъга във въздуха и изтрака в краката на тъмнокосия младеж. Той го взе и погледна Катрин.
– Убий агнеца – каза тя.